Иск по чл.135 ЗЗД. Тълкувателно решение №2 от 2017г.

По иска по чл. 135 от ЗЗД, наричан още Павлов иск, има богата и добре развита съдебна практика, както и много изследвания в доктрината. Въпреки това продължават възникват много спорове и практически проблеми при прилагането на отменителния иск, което води до наличието на противоречива съдебна практика. Именно това подтиква ВКС да образува тълкувателно дело №2 от 2017 на ОСГТК, с което да разреши следните въпроси:

1. Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?

2. Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?

Преди да премина към разглеждане на първия въпрос поставен от ВКС ще направя кратък анализ на отменителния иск и поръчителството. Павловият иск е конститутивен иск, който предоставя защита на кредитора, с която той може да иска обявяване недействителността на дейстия на длъжника, който го увреждат. На първо място, за да е активно легитимиран да заведе иска е само кредитор, т.е. трябва да е налице валидно вземане, което не е погасено[1]. Практиката и доктриата са единодушни, че вземането трябва да е възникнало преди извършване на действията, за които се иска обявяване на недействителностили когато увреждащото действие е извършено преди възникването на вземането, но то е предназначено от длъжника и третото лице да увреди кредитора[2]. На следващо място действията трябва да увреждат кредитора, а длъжникът трябва да знае за увреждането.  Ако сделката или действието е възмездна третото лице също трябва да знае за увреждането, като в чл. 135, ал. 3 от ЗЗД е предвидена презумпция за знание на определен кръг лица, а в останалите случай кредиторът трябва да докаже знанието. В случай, че действието е безвъзмездно не е нужно да се доказва знание на третото лице.

Поръчителството е част от личните обезпечения. Легална дефиниция е дадена в чл. 138 от ЗЗД и от нея става ясно, че това е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредитор на трето лице да отговаря за задължението на това трето лице. Поръчителят отговаря за поетото задължение с цялото си имущество, по аргумент на чл. 133 от ЗЗД. Законът предвижда писмена форма за действителност на договора. Поръчителството е едностранен, безвъзмезден и акцесорен договор. Задължение възниква едниствено за поръчителя, който отговаря за чужд дълг, докато за кредитора не възникват никакви задължения.

Оттук се прави и извода за безвъзмездния характер на договора, защото поръчителят не получава нищо в замяна, но въпреки това страните имат възможността да уговорят договора като възмезден[3]^. 

Поръчителството е акцесорен договор защото за съществуването му е нужно наличието на главен договор, но поръчителството може да се сключи и преди главната сделка, като в този случай е нужно основните параметри, индивидуализиращи главния дълг, който поръчителят обезпечава следва да бъдат изрично посочени[4]. Съгласно нормата на чл. 141 от ЗЗД със сключването на договора поръчителят се задължава солидарно с главния длъжник. Това означава, че от този момент кредиторът може да избира от кой от двамата длъжници да иска изпълнение, като няма изискване първо да иска изпълнение от главния длъжник и едва ако той не изпълни да насочи претенцията си към поръчителя.

По първия въпрос на ВКС: „Намира ли приложение защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия?“ има три становища.

Първото становище е, че може да се заведе иск по чл. 135 от ЗЗД срещу поръчител, само ако е придобил качеството длъжник след издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист[5]. Считам това разрешение на поставения въпрос за неправилно и необосновано. Както вече беше изяснено поръчителят се задължава с подписването на договора и от този момент отговаря спрямо кредитора. Поръчителят дължи плащане на собствено правно основание произтичащо от правоотношението между него и кредитора[6], което означава, че той е длъжник. Няма данни в нормативната уредба свързана с поръчителството за изискване да се издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, за да се придобие качеството длъжник. Заповедното производство е уредено с цел да се издаде изпълнително основание, когато задължението не се изпълнява, но въпреки това не се оспорва съществуването на дълга[7]. Също така следва да се държи сметка, че документите изброени в чл. 417 от ГПК имат формална доказателствена сила за вземането[8], т.е. те установяват, че лицето е срещу което се иска издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е длъжник. Това означава, че заповед за незабавно изпъление и изпълнителен лист се издават, защото дадено лице е длъжник по едно материално правоотношение, а не че от издававнето на тези документи се придобива качеството длъжник.

Второто становище приема, че отменителният иск е неприложим спрямо поръчителя, защото поръчителството има акцесорен характер и под „длъжник“ следва да се разбира само длъжникът по главното задължение[9]. Освен това, ако Павловият иск бъде предявен спрямо поръчителя щяло да се стигне до обезпечаване на обезпечението, което било в противоречие на самия институт. Това разрешение на поставения въпрос не е прието еднозначно в доктрината. Една част приема представените аргументи на ВКС и намира това становище за правилно[10], докато друга част от доктрината критикува, според мен напълно обосновано, застъпената от Върховните съдии теза[11].

На първо място в чл. 135 от ЗЗД не е направено разграничение, че качестово длъжник следва да е придобито единстевено по главно правоотношение, а не и по акцесорно, каквото представлява договорът за поръчителство. Трябва да се държи сметка и за обстоятелството, че за кредитора не е без значение какво е имущественото състояние на поръчителя. Изключването на възможността кредиторът да се защити чрез Павловия иск крие голяма опасност и може да обезсмисли поръчителството, защото след сключването на договора, поръчителят ще може безпроблемно да прехвърли цялото си имущество, т.е. кредиторът остава на практика без обезпечение. Искът по чл 135 от ЗЗД е уреден да защити кредитора от увреждащи го действия, като се иска знанието на длъжника за увреждането. От съображения за справедливост намирам, че не е неправилно да се ограничава приложното поле на отменителния иск, като се дава възможност на поръчителя съзнателно да уврежда кредитора си. В доктрината единодушно се приема, че изискването за писмена форма е предвидено с цел поръчителят да се предпази от необмислено задължаване за чужд дълг и да може добре да обмисли и прецени дали да сключи договора[12]. Ето защо поръчителят би следвало да е наясно, че като се задължава да отговаря за чужд дълг, то цялото му имущество ще служи за обезпечение и поради тази причина ще трябва да се въздържа от действия, които да увреждат кредитора.

  Третото становище приема, че по отношение на поръчителя са допустими всички процесуални способи, които гарантират точното изпълнение на поетото задължение, в т.ч. и да се проведе иск по чл.135 ЗЗД[13]. Подкрепям това становище и считам, че то трябва да бъде възприето при постановяване на тълкувателното решение по тълкувателно дело №2 от 2017 по описа на ОСГТК на ВКС. В съдебната практика на ВКС се приема, че отменителният иск по чл.135 ЗЗД е на разположение на всеки кредитор, който иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда. Без значение е облигационната връзка, от която произтича вземането на кредитора срещу длъжника, достатъчно е вземането да съществува и да има нужда от неговото обезпечаване, когато действията на длъжника застрашават удовлетворяването на кредитора от това имущество, в нарушение на принципа, че цялото имущество на длъжника служи като общо обезпечение на неговите кредитори. В този смисъл, искът по чл.135 ЗЗД е способ за запазване имуществото на длъжника, с което се предоставя право на увредения кредитор да обезпечи реалното изпълнение на своето вземане. Смятам, че тези мотиви на ВКС са напълно относими и към поръчителството.

По втория въпрос: „Налице ли е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявения иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване относителната недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора?“

Налице е противоречива съдебна практика на ВКС. Според първото становище такава връзка не е налице и производството по Павловия иск не следва да се спира[14], а според второто има основание за спиране на производството в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК[15]. За правилно намирам второто становище. Спирането на делото представлява временна невъзможност да се извършват процесуални действия. В чл. 229, ал. 1, т.4 от ГПК е предвидено, че делото следва да се спре, когато пред същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното разрешаване на спора. Става въпрос за връзка между делата, при която обусловеното дело се спира до приключване на обуславящото[16]. В конкретния случай обуславящо ще бъде делото по предявения иска за вземането на кредитора, защото в това дело ще бъде установено със сила на пресъдено нещо дали е налице правоотношение, по което страните по делото да имат качеството кредитор и длъжник. Именно безспорното установяване от страна на съда дали има валидно правоотношение между страните е фактът от значение за правилното решаване на спора. Делото по предявения Павлов иск ще бъде обусловено, защото активно легитимиран по този иск е само кредитор, а това качество на ищеца ще бъде установено в делото за установяване на вземането. Предмет на делото по иска по чл. 135 от ЗЗД е само потестативното право на кредитора, поради което съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор освен, ако съдът в производството по отменителния иск разглежда и обективно съединен иск за вземането, тогава предмет на делото наред с потеставиното право са и правоотношенията , които легитимират ищеца като кредитор. В този случай съдът ще съобрази в решението си по Павловия иск дали вземането съществува[17].

Това налага извода, че когато искът за вземането е предявен отделно от Павловия иск, то последния следва да се спре до произнасяне по обуславящия иск. Не може да бъде споделено мнението застъпено в част от практиката на ВКС, че не е необходимо спирането на производството по отменителния иск до произнасянето по иска за вземането на кредитора, защото правата на ответниците по Павловия иск били защитени. Аргументите които са наведени за обосноваване на тази теза са, че ако впоследствие искът за вземането бъде отхвърлен непротивопоставимостта така или иначе ще изгуби сила. Този аргумент би могъл да се приеме, ако искът за вземането е предявен като установителен, но ако искът е заведен като осъдителен това може сериозно да застраши правата на ответниците по Павловия иск. Ако производството по иска по чл. 135 от ЗЗД не бъде спряно и искът бъде уважен, а делото за вземането на кредитора достигне до въззивната фаза на производството, където въззивният съд постанови осъдително решение, тогава на основание чл. 404, ал.1, предл. 2 от ГПК кредиторът може да поиска да му бъде издаден изпълнителен лист. Въззивното решение може да е порочно, но тъй като до произнасяне на касационната инстанция ще минат месеци или в някои случаи години, кредиторът ще се е удовлетворил в инициираното от него изпълнително производство, където изпълнението ще е насочено именно към предмета на действието или сделката обявени за недействителни в хипотезата на чл. 135 от ЗЗД. Ето защо считам, че е нужно делото по Павловия иск да бъде спряно, като обусловено, до произнасяне по иска за вземането на кредитора, който се явява обуславящ, в хипотезата на чл. 229,  ал. 1, т.4 от ГПК.

Автор: Йордан Пангев - адвокат

[1]в този смисъл Калайджиев А. Облигационно право обща част, Сиби, 2016, 631

[2]Решение № 552 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 171/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС

[3]в този смисъл Кожухаров Ал. Облигационно право общо учение за облигационното отношение, книга втора, Софи-Р, 1992, 137; Голева П. Облигационно право, Нова звезда, 2015, 240

[4]Решение № 52 от 10.09.2010 г. по т. д. № 63/2009 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС

[5]Решение № 120 от 03.04.2015 г. по гр.д.№ 5489/14 г. на IV г.о. ВКС; Определение № 172 от 10.02.2016 г. по гр.д.№ 5988/15г. на III г.о. ВКС

[6]Калайджиев А. Облигационно право обща част, Сиби, 2016, 654

[7]Сталев Ж. Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012, 850; Чернев С. Коментар на новия Граждански процесуален кодекс, ИК „Труд и право“, 2008, 622-623; Корнезов Л. Гражданско съдопроизводство, том втори, Софи-Р, 2010, 184

[8]Авторски колектив, Граждански процесуален кодекс, второ преработено и допълнено издание, ИК „Труд и право“, 2017, 1012

[9]Решение № 199 от 30.12.2010 г. по т.д.№ 966/09 г. на II т.о. ВКС; Решение №199 от 13.11.2012 г. по т.д.№ 191/12 г. на II т.о. ВКС; Решение № 245 от 19.01.2017 г. по гр.д.№ 1428/16 г. на III т.о. ВКС

[10]Голева П. Облигационно право, Нова звезда, 2015, 237

[11]Калайджиев А. Облигационно право обща част, Сиби, 2016, 631

[12]Кожухаров Ал. Облигационно право общо учение за облигационното отношение, книга втора, Софи-Р, 1992, 133; Голева П. Облигационно право, Нова звезда, 2015, 240

[13]Решение № 255 от 20.12.2016 г. по гр.д.№ 1473/16 г. на III г.о. на ВКС

[14]Определение № 295 от 24.06.2013 г. по ч.гр.д.№ 3681/13 г. на I г.о. на ВКС; Определение № 162 от 24.03.2016 г. по ч.т.д.№ 502/16 г. на II т.о. на ВКС; Определение № 683 от 15.10.2013 г. по ч.т.д.№ 3380/13 г. на II т.о. на ВКС

[15]Определение № 840 от 05.12.2011 г. по ч.т.д.№ 816/11 г. на I т.о.на ВКС; Определение № 541 от 11.07.2011 г. по ч.т.д.№ 302/11 г. на II т.о. на ВКС; Определение № 787 от 21.11.2013 г. по ч.т.д.№ 2821/13 г. на II т.о. на ВКС

[16]Корнезов Л. Гражданско съдопроизводство, том първи, Софи-Р, 2009, 445; Сталев Ж. Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012, 479

[17]Решение №552 от 15.07.2010г. по гр. д. №171/2009г. на IVг.о. на ВКС