Искът по чл.19, ал.3 от ЗЗД срещу инвеститор в несъсъоятелност. Правни и процесуални проблеми при защита на купувача.
- Атанас Костов
- ПУБЛИКАЦИИ
Искът по чл.19, ал.3 от ЗЗД срещу инвеститор в несъсъоятелност. Правни и процесуални проблеми при защита на купувача.
1.Въведение.
Настоящата статия разглежда правните и процесуалните проблеми, възникващи при предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите срещу инвеститор в недвижими имоти, за когото е образувано или открито производство по несъстоятелност. Основният проблем произтича от особеното съотношение между преобразуващото право на купувача по предварителния договор и принципите на универсалното принудително изпълнение, приложими в производството по несъстоятелност.
Изследването е организирано около четири основни правни линии: допустимостта и развитието на конститутивния иск в условията на несъстоятелност; предпоставките за обявяване на предварителния договор за окончателен и приложението на чл. 362 ГПК; противопоставимостта на придобиването спрямо трети лица и действието на вписаните ипотеки и възбрани; алтернативните способи за защита на купувача при невъзможност за придобиване на имота.
Особено внимание е отделено на юридическите ефекти и значение на Тълкувателно решение № 4/2020 г. от 09.05.2023 г. на ОСГТК на ВКС[1], на практиката относно приложението на чл. 637 ТЗ, както и на актуалните разрешения на ВКС по въпросите за конкуренцията между правата на купувача по предварителен договор, ипотекарния кредитор и приобретателя по публична продан.
2. Допустимост и развитие на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД при производство по несъстоятелност на продавача.
Предварителният договор за покупко-продажба на недвижим имот е облигационно съглашение, с което страните поемат задължение да сключат в бъдеще окончателен договор при предварително определени съществени условия. Когато окончателният договор подлежи на нотариална форма, предварителният договор следва да бъде сключен в писмена форма съгласно чл. 19, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗЗД предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор. При покупко-продажбата на недвижим имот това са преди всичко предметът и цената, както и останалите елементи, необходими за индивидуализиране на обещаното прехвърляне.
Предварителният договор сам по себе си не прехвърля собствеността върху недвижимия имот. Той създава облигационно правоотношение, в рамките на което купувачът придобива право да иска от продавача сключване на окончателен договор.
Когато продавачът отказва или не изпълнява задължението си, купувачът може да упражни правото си по съдебен ред чрез иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Съдебното решение замества окончателния договор и има преобразуващо действие. Правото на собственост се придобива при влизане на решението в сила, при условие че са налице законовите предпоставки за това и че съдебното решение не е поставено под условие за изпълнение на насрещно задължение, което впоследствие не е изпълнено.
Тази характеристика на иска има съществено значение при съпоставката му с производството по несъстоятелност. За разлика от осъдителните искове, чрез които се претендира парично вземане срещу длъжника, искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД цели принудителното осъществяване на потестативно право, което може да бъде упражнено единствено по съдебен ред.
Следователно предмет на този иск не е просто удовлетворяване на кредитора от имуществото на длъжника, а настъпването на правна промяна – заместване на окончателния договор със съдебно решение.
2.1. Разграничение между образувано дело по несъстоятелност и открито производство по несъстоятелност.
В практиката често се смесват две различни процесуални положения – наличието на висящо дело по несъстоятелност и откриването на производство по несъстоятелност с решение по чл. 630 ТЗ, който тайминг има особено важно юридическо значение.
Самото подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност не означава, че производството вече е открито и че са настъпили всички правни последици, предвидени в Търговския закон. Съгласно чл. 634а ТЗ производството по несъстоятелност се смята за открито от датата на постановяване на решението по чл. 630 ТЗ. Именно този момент е от значение за приложението на специалните правила относно спирането на съдебните производства и предявяването на вземанията. Поради това при предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу инвеститор следва да се установи:
- дали е подадена молба за откриване на производство по несъстоятелност;
- дали има постановено решение по чл. 630 ТЗ;
- дали производството е открито с обявяване на длъжника в несъстоятелност или с постановяване на други предвидени в закона последици;
- дали е назначен временен или постоянен синдик;
- дали са постановени обезпечителни мерки и ограничения относно управлението и разпореждането с имуществото;
- дали е налице спиране на дейността или обявяване на длъжника в несъстоятелност и прекратяване на дейността му.
Това разграничение не е формално. То определя приложимия процесуален режим и възможността за извършване на действия от органите на дружеството, както и необходимостта от съобразяване с правомощията на синдика.
2.2. Приложение на чл. 637 ТЗ към иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
Основният процесуален въпрос е дали искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД подлежи на спиране след откриване на производството по несъстоятелност по реда на чл. 637, ал. 1 ТЗ. Съгласно тази разпоредба с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника, с изключение на предвидените в закона случаи.
Целта на разпоредбата е да концентрира установяването и удовлетворяването на имуществените вземания срещу несъстоятелния длъжник в рамките на универсалното производство. Тя не следва да се тълкува като обща забрана за всяко съдебно производство, в което длъжникът участва като страна. В практиката на ВКС е възприето разграничението между искове за парични или други имуществени вземания, които могат да бъдат предявени в производството по несъстоятелност, и конститутивни искове, чрез които се упражняват преобразуващи права.
Особено значение има Решение № 503 от 17.08.2009 г. по гр. д. № 2941/2008 г. на ВКС, IV г. о. Делото е образувано по иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу дружество, което вече е било в несъстоятелност. Въззивният съд е приел, че преобразуващото право на купувачите се трансформира в парично вземане и следва да бъде удовлетворено единствено в рамките на производството по несъстоятелност.
ВКС отменя този извод и приема, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е иск за имуществено вземане, а за принудително осъществяване на потестативно право. Съдът изрично подчертава, че това право може да бъде осъществено само по исков ред, а задължението за прехвърляне на собствеността не се включва в масата на несъстоятелността като парично вземане, което следва да бъде предявено пред синдика. Това разрешение е от съществено значение за защитата на купувача, тъй като изключва автоматичното приравняване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД към обикновените имуществени искове срещу длъжника.
В подкрепа на разграничението между преобразуващите права и паричните вземания следва да се посочи и Определение № 174 от 09.03.2012 г. по ч. гр. д. № 114/2012 г. на ВКС, III г. о. Макар конкретното дело да се отнася до иск за разваляне на договор по чл. 87, ал. 3 ЗЗД и последваща реституционна претенция, ВКС разграничава преобразуващото право на разваляне от паричното вземане за връщане на даденото. Това разграничение е приложимо като аргумент при определяне на предмета на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
В същата насока е и Определение № 112 от 11.03.2020 г. по ч. т. д. № 407/2020 г. на ВКС, I т. о. В него е разгледан иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предявен от дружество, спрямо което е открито производство по несъстоятелност. ВКС обсъжда приложението на специалните правила за подсъдност и връзката на иска с производството по несъстоятелност, като приема, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не попада сред специалните искове по чл. 649, ал. 1 ТЗ. От тези разрешения следва, че конститутивният характер на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има самостоятелно значение при определяне на процесуалните последици от несъстоятелността.
Следователно откриването на производството по несъстоятелност не води само по себе си до спиране на висящото дело по чл. 19, ал. 3 ЗЗД[2]. По същата логика забраната по чл. 637, ал. 6 ТЗ за образуване на нови производства след откриване на несъстоятелността не следва автоматично да се разпростира върху конститутивните искове, които не целят установяване и удовлетворяване на парично вземане по реда на чл. 685 и сл. ТЗ.
Това не означава, че несъстоятелността е без значение за изхода на спора. Тя може да има съществено отражение върху възможността за реално придобиване на имота, върху собствеността на длъжника, върху действията на синдика и върху конкуренцията с правата на кредиторите.
2.3. Несъстоятелността не преобразува автоматично правото на купувача в парично вземане.
Особено важен е въпросът за приложението на чл. 617, ал. 2 ТЗ, според който определени непарични задължения на длъжника се превръщат в парични по предвидения в закона ред. В Решение № 503/17.08.2009 г. ВКС отхвърля тезата, че задължението на продавача по предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот автоматично се трансформира в парично вземане, което изключва възможността за иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД[3]. Това разрешение е логично с оглед правната природа на иска. Купувачът не претендира просто паричната равностойност на имота, а упражнява потестативно право, насочено към придобиване на конкретен недвижим имот. Съдебното решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има различен правен резултат от признаването на парично вземане в производството по несъстоятелност.
Следва обаче да се подчертае, че тази защита предполага продавачът да продължава да притежава правото на собственост върху обещания имот и да са налице останалите материалноправни предпоставки за обявяване на договора за окончателен.
3. Предпоставки за обявяване на предварителния договор за окончателен – неплатена цена, чл. 362 ГПК и последващи договорни уговорки.
Важно е да се отбележи, че неплащането на цялата цена не представлява абсолютна пречка за уважаване на иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД. Един от най-често срещаните проблеми при предварителните договори за покупка на недвижими имоти от инвеститор е наличието на неплатен остатък от продажната цена към момента на предявяване на иска. В практиката съществуваше противоречие относно това дали купувачът, който не е заплатил цялата цена, може да иска обявяване на предварителния договор за окончателен.
Този спор е разрешен със задължителното Тълкувателно решение № 4/2020 г. от 09.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС. В диспозитива на тълкувателното решение е прието следното:
„Съдът, сезиран с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувача, който не е изплатил напълно договорената цена, може да обяви за окончателен по реда и при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК предварителен договор за покупко-продажба, съдържащ уговорка, че окончателният договор ще се сключи след заплащане на цялата цена.“
Това разрешение има особено важно практическо значение за купувачите на недвижими имоти от строителни и инвестиционни дружества, тъй като често по предварителните договори е уговорено плащането на последна вноска при подписване на нотариалния акт или при прехвърляне на собствеността.
В мотивите на тълкувателното решение ВКС приема, че неплащането на цялата цена не представлява само по себе си основание за отхвърляне на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Напротив - съдът следва да прецени съдържанието на договора, падежа на задълженията и дали облигационната връзка между страните е прекратена. Когато е уговорена едновременност на насрещните престации, съдът може да обяви предварителния договор за окончателен, като постави това под условие купувачът да изпълни задължението си за плащане в двуседмичен срок от влизане на решението в сила. При неизпълнение на това задължение ответникът може да поиска обезсилване на решението по реда на чл. 362, ал. 2 ГПК.
3.1. Значение на договорната последователност на престациите.
Тълкувателно решение № 4/2020г. прави съществено разграничение между две хипотези. Първата е налице, когато страните са уговорили едновременност на престациите – купувачът заплаща остатъка от цената, а продавачът прехвърля собствеността. В този случай приложението на чл. 362, ал. 1 ГПК позволява съдът да обяви договора за окончателен, като обвърже действието на решението с изпълнението на насрещното задължение.
Втората хипотеза е налице, когато страните са уговорили, че правото на купувача да иска сключване на окончателен договор възниква едва след предварително изпълнение на определено задължение – например плащане на цялата цена или на конкретна вноска. В тази хипотеза следва да се изследва дали правото да се иска обявяване на договора за окончателен вече е възникнало. Ако плащането е договорено като предварително условие за възникване на правото на купувача, неизпълнението може да доведе до основателност на възражението за неизпълнен договор.
Следователно не е достатъчно да се установи само размерът на неплатената сума. Необходимо е да се изследва цялостната договорна конструкция, включително:
- дали остатъкът от цената е платим при подписване на окончателния договор;
- дали плащането е поставено като предварително условие за възникване на правото да се иска прехвърляне;
- дали е определена конкретна дата за сключване на окончателния договор;
- дали продавачът е изпълнил задълженията си за подготовка и прехвърляне на имота;
- дали е налице забава на продавача или обективна пречка за извършване на плащането;
- дали договорът е развален или прекратен преди предявяване на иска.
Тълкувателно решение № 4/2020г. изрично приема, че при неизпълнение от страна на купувача продавачът разполага с право да развали договора, но ако не е упражнил това право преди или в хода на производството, облигационната връзка може да продължи да съществува и искът да бъде уважен при условията на чл. 362 ГПК.
3.2. Последващо устно споразумение за намаляване или отпадане на остатъка от цената
Особено сложен е случаят, при който страните са постигнали последващо съгласие купувачът да не заплаща остатъка от продажната цена, но това съгласие не е оформено в писмен анекс към предварителния договор. Правната квалификация на подобна уговорка е от решаващо значение. Тя може да представлява:
- изменение на първоначално договорената цена;
- опрощаване на задължението по смисъла на чл. 108 ЗЗД;
- споразумение относно начина и момента на изпълнение;
- друга уговорка, която изключва или отлага изискуемостта на остатъка.
При опрощаването по чл. 108 ЗЗД е необходимо съгласие между кредитора и длъжника. Самото изявление на кредитора, че няма да търси плащане, не е достатъчно във всички случаи да установи валидно опрощаване, ако липсва съгласие на длъжника. Когато става дума за изменение на съществен елемент от предварителния договор – например размера на продажната цена – следва да се съобразят изискванията за форма по чл. 19, ал. 1 ЗЗД и общите правила относно изменението на договорите.
Съществено значение има и чл. 20 ЗЗД, според който при тълкуване на договора трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки се разглеждат във връзка една с друга, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
В доказателствен аспект следва да се съобразят ограниченията на чл. 164 ГПК относно свидетелските показания за установяване на договори и изменения на договори, за които законът изисква писмена форма, както и за други обстоятелства, обхванати от съответните законови забрани.
При липса на писмен анекс доказването на последващата уговорка може да се окаже съществено затруднено. В тази връзка могат да бъдат използвани всички допустими доказателствени средства, включително:
- електронна кореспонденция;
- имейли и съобщения между купувача и представители на инвеститора;
- писмени признания на продавача;
- документи, свързани с извършените плащания;
- протоколи и кореспонденция относно предаването на имота;
- други документи, от които може да се установи действителната воля на страните.
При наличие на производство по несъстоятелност следва да се подхожда с особено внимание към всяко последващо споразумение, което намалява или заличава задължение на длъжника. Необходимо е да се прецени моментът на сключването му, представителната власт на лицето, което го е подписало, както и евентуалната му атакуемост по правилата на ТЗ относно отменителните искове.
Не следва да се съставят документи със задна дата или да се декларират плащания, които реално не са извършени. Подобни действия могат да създадат допълнителни правни рискове както в гражданския процес, така и в производството по несъстоятелност.
3.3. Съдът не може да изменя съдържанието на предварителния договор.
При предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД съдът следва да възпроизведе съдържанието на обещания окончателен договор, а не да създава нови договорни условия. В тази връзка Тълкувателно решение № 4/2020 г. има допълнително значение, тъй като разграничава съдържанието на договора от процесуалния механизъм за изпълнение на насрещните престации по чл. 362 ГПК.
Съдът не може да намали продажната цена само защото купувачът е заплатил значителна част от нея или защото продавачът е в несъстоятелност. Той може обаче да установи, че страните са изменили валидно договорената цена или че задължението за остатъка е отпаднало поради опрощаване или друго правно основание.
Ето защо в исковата молба следва да се изложат ясно и последователно твърденията относно първоначалната цена, извършените плащания, последващите договорни уговорки и евентуалното приложение на чл. 362, ал. 1 ГПК.
4. Противопоставимост на правата на купувача спрямо трети лица – вписване на исковата молба, ипотеки и публична продан. Вписването на исковата молба като основен защитен механизъм.
Предварителният договор не създава вещно право на собственост в полза на купувача. До постановяване на влязло в сила решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД купувачът разполага с облигационно право да иска сключване на окончателния договор. Това обстоятелство създава значителен риск, когато срещу продавача е образувано производство по несъстоятелност. Възможно е междувременно имотът да бъде предмет на разпоредителни действия, да бъде възбранен или да бъде изнесен на публична продан.
Поради това вписването на исковата молба е ключов елемент от защитата на купувача. Съгласно чл. 114, б. „б“ ЗС исковите молби за постановяване на решение за сключване на окончателен договор, с който се прехвърля вещно право върху недвижим имот, подлежат на вписване.
За разлика от общото оповестително действие на вписването, при иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД законът предвижда и защитно действие. Придобитите от трети лица вещни права след вписването на исковата молба не могат да бъдат противопоставени на ищеца при условията на закона.
Това разрешение е потвърдено в Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, с което е направено разграничение между общото оповестително действие на вписването и изрично предвидените от закона случаи на защитно действие. Следователно вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД осигурява противопоставимост на правата на ищеца срещу последващи придобивания на вещни права от трети лица. Тази защита обаче има ясно определени граници. Тя не може да заличи или да преодолее права, които са възникнали и са вписани преди вписването на исковата молба.
4.1. Значение на по-рано вписаната ипотека на банка.
Един от най-сериозните практически проблеми при покупката на недвижим имот от инвеститор е наличието на ипотека, учредена в полза на банка преди сключването на предварителния договор. В подобна хипотеза купувачът може успешно да проведе производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и да придобие собствеността върху обещания имот, но това не означава, че имотът ще бъде свободен от по-рано учредената ипотека.
Съгласно чл. 173, ал. 1 ЗЗД ипотекарният кредитор има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, независимо в чия собственост се намира той. Ипотеката следва имота и запазва противопоставимостта си спрямо последващите приобретатели, когато е вписана преди придобиването на техните права. Следователно купувачът по предварителния договор може да стане собственик на ипотекирания имот, но да бъде принуден да търпи насочването на изпълнение върху него за задължение на първоначалния собственик.
Това разрешение намира конкретно приложение в Определение № 1728 от 08.04.2025 г. по гр. д. № 4077/2024 г. на ВКС, III г. о. В разгледания случай купувач по предварителен договор е предявил иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но преди вписването на исковата молба върху имота са били вписани договорни ипотеки и възбрана. Междувременно ипотекарният кредитор е образувал изпълнително производство и имотът е бил продаден на публична продан. Съдилищата са приели, че правата на ипотекарния кредитор и на купувача от публичната продан са противопоставими на купувача по предварителния договор, тъй като съответните обезпечения и възбрана предхождат вписването на исковата молба. Впоследствие искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е отхвърлен поради липсата на собственост у продавачите към момента на приключване на устните състезания. ВКС не допуска касационно обжалване на въззивното решение.
В същия смисъл е и Определение № 208 от 20.01.2025 г. по гр. д. № 5264/2023 г. на ВКС, II г. о., относно правата на ипотекарния кредитор спрямо последващ приобретател на ипотекиран недвижим имот. Съдебният акт е относим към принципа, че правото на ипотекарния кредитор да насочи изпълнение върху имота произтича от по-рано учреденото и вписано ипотечно право, а противопоставимостта на правата на последващия приобретател се определя от поредността на вписванията.
Особено показателно е и Решение № 540 от 27.04.2026 г. по в. гр. д. № 1378/2025 г. на Апелативен съд – София. Съдът разглежда спор за обект в сграда, изграден върху терен, върху който още през 2008 г. е била учредена ипотека в полза на банка. Впоследствие е сключен предварителен договор, а купувачът е придобил собствеността чрез съдебно решение по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Апелативният съд приема, че ипотеката, вписана преди предварителния договор и преди исковата молба, е противопоставима на купувача и че решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не може да преодолее по-рано възникналото ипотечно право.
Отделен аспект представлява действието на вписването на исковата молба и на наложената възбрана като обезпечителна мярка. Съгласно чл. 114, б. „б“ ЗС вписването на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД има защитно действие, като осигурява противопоставимост на правата на ищеца спрямо права, придобити от трети лица след вписването. Сходно действие има и вписаната възбрана, съгласно чл. 401 във връзка с чл. 451–453 ГПК и Тълкувателно решение № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Тази защита обаче не следва да се смесва с ипотечното право. Вписването на исковата молба и налагането на възбрана не заличават по-рано вписаната ипотека, не променят нейния ред и не създават за купувача привилегия, равностойна на тази на ипотекарния кредитор. Тяхното действие е насочено към защита срещу последващи разпореждания и придобивания, а не към преодоляване на вече възникнали и противопоставими вещни права.
Поради това купувачът по предварителен договор, който предявява иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за имот с предходно вписана ипотека, следва да отчита риска не само от неуспешно придобиване на собствеността, но и от последващо принудително изпълнение върху вече придобития имот. Ако ипотекарният кредитор реализира обезпечението и публичната продан приключи с влизане в сила на постановлението за възлагане, купувачът по предварителния договор може да загуби възможността да придобие имота, независимо от сключения договор и проведеното съдебно производство.
Ето защо предварителната проверка за тежести, установяването на размера и актуалното състояние на обезпеченото банково задължение, както и договарянето на механизъм за заличаване на ипотеката преди или едновременно с окончателното прехвърляне, са съществени елементи от правната защита на купувача.
Вписването на исковата молба и налагането на възбрана не променят реда на по-рано вписаната ипотека. Те не създават привилегия, равностойна на ипотечното право, и не ограничават автоматично възможността на ипотекарния кредитор да реализира обезпечението си. Простият практически извод в тази насока е, че дори и купувачът да спечели искът по чл.19, ал.3 от ЗЗД и да бъде обявен за собственик, това не означава, че той придобива окончателно имота, игнорирайки по-ранната ипотека на банката. Не – банката запазва реда на по-ранното си обезпечение, от което тя винаги може да се удовлетвори принудително, като тук следва да се разграничават три различни правни положения:
- предварителният договор създава облигационно право на купувача;
- вписването на исковата молба по чл.19, ал.3 от ЗЗД осигурява защита срещу последващи придобивания на вещни права;
- но по-рано вписаната ипотека запазва своя ред и действие спрямо придобилия впоследствие собствеността купувач.
Всичко това се потвърждава като механизъм и от настоящата съдебна практика, която подкрепя направените дотук правни изводи в статията, като от нейното наличие следва да бъдат направени и подходящите практически изводи.
Особено показателно в тази насока е Определение № 1728 от 08.04.2025 г. по гр. д. № 4077/2024 г. на ВКС, III г. о. Делото се отнася до иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за окончателен. По отношение на имота са били вписани ипотеки и възбрани, предхождащи вписването на исковата молба. Впоследствие е проведена публична продан и имотът е придобит от трето лице с влязло в сила постановление за възлагане.
ВКС не допуска касационно обжалване на въззивното решение, с което искът е отхвърлен. От значение за спора е обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания продавачите вече не са били собственици на имота. Съдът е приел, че при проверката по чл. 363 ГПК липсват предпоставки за прехвърляне на собствеността. В мотивите е обсъдено и действието на по-рано вписаните ипотека и възбрана, както и непротивопоставимостта на последващата искова молба спрямо правата на кредитора и приобретателя по публичната продан.
Това определение следва да се използва с оглед действителния му процесуален характер. То е постановено в производство по чл. 288 ГПК и с него не е допуснато касационно обжалване. Поради това не представлява самостоятелно тълкувателно разрешение по общ правен въпрос, но е особено показателно за практическите последици от пропуснатата или закъсняла защита на купувача.
В сходна насока е и Определение № 50024 от 23.01.2023 г. по гр. д. № 2963/2022 г. на ВКС, I г. о. В него се разглежда конкуренция между права, произтичащи от предварителен договор и последващо придобиване на имот чрез публична продан. ВКС не допуска касационно обжалване, като спорът е свързан с противопоставимостта на правата на приобретателя по публичната продан и момента на вписване на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.
От тези съдебни актове може да се изведе важен практически извод: вписването на исковата молба е необходимо, но не е достатъчно само по себе си, за да гарантира придобиването на имота. Необходимо е продавачът да продължава да бъде титуляр на правото на собственост към релевантния момент и да не са възникнали по-рано противопоставими права на трети лица.
4.2. Проверка на собствеността по чл. 363 ГПК.
Съгласно чл. 363 ГПК съдът, който разглежда иск за обявяване на предварителен договор за окончателен, следва да провери дали продавачът е собственик на имота и дали са налице законовите предпоставки за прехвърлянето му. Тази проверка има особено значение при инвеститор в несъстоятелност, тъй като между сключването на предварителния договор и постановяването на решението могат да настъпят редица промени:
- имотът може да бъде прехвърлен на трето лице;
- върху имота може да бъде вписана ипотека;
- може да бъде наложена възбрана от кредитор;
- може да бъде започнато изпълнително производство;
- може да бъде проведена публична продан;
- може да бъде постановено влязло в сила постановление за възлагане.
Всяко от тези обстоятелства следва да бъде анализирано с оглед момента на вписване и правното основание за възникване на съответното право. Особено важно е да се установи дали правата на третото лице са възникнали преди или след вписването на исковата молба. Когато преди вписването на исковата молба е вписана възбрана и впоследствие е проведена публична продан, купувачът по предварителния договор може да се окаже в положение, при което продавачът вече не е собственик и не може да прехвърли обещаното право.
4.3. Шестмесечният срок за отбелязване на решението по чл. 115 ЗС.
След уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД защитата на купувача не приключва с влизането на решението в сила. Съгласно чл. 115 ЗС влезлите в сила решения по вписаните искови молби се отбелязват въз основа на представен препис от решението. В решението, с което искът е уважен, съдът дава шестмесечен срок за извършване на това отбелязване. След изтичането на срока вписването на исковата молба губи действието си.
Законът предвижда и специално изискване – съдът не издава препис от решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, докато ищецът не докаже, че са заплатени разноските по прехвърлянето, както и данъците и другите задължения на праводателя към държавата.
Това означава, че след постановяване на положително решение купувачът трябва своевременно да предприеме действия за отбелязването му в Имотния регистър и да изпълни съответните финансови задължения.
Пропускането на шестмесечния срок може да доведе до загуба на защитното действие на първоначалното вписване на исковата молба, което създава риск от последваща конкуренция с права на трети лица.
4.4. Обхват и ограничения на възбраната като обезпечителна мярка.
В практиката често се приема, че налагането на възбрана върху имота е достатъчно, за да се гарантира интересът на купувача. Това разбиране е неточно. Възбраната по чл. 389 и сл. ГПК има обезпечителен характер и цели да предотврати или ограничи възможността за разпореждане с имота във вреда на ищеца. Тя обаче не създава право на собственост и не може да заличи вече възникнали и вписани права на трети лица – например ипотека на банка.
Особено важно е да се съобрази и чл. 453 ГПК относно непротивопоставимостта на определени разпоредителни действия и права спрямо взискателя и присъединените кредитори при наложена възбрана.
Следователно при наличие на по-рано вписана ипотека или възбрана купувачът не може да разчита, че вписването на неговата искова молба или последващата възбрана ще преодолеят вече възникналата конкуренция на права.
5. Практическа стратегия за защита на купувача и алтернативни правни средства при невъзможност за придобиване на имота.
5.1. Необходимост от комплексна защита, а не само от предявяване на иска
При производство по несъстоятелност срещу инвеститор защитата на купувача не трябва да се изчерпва с предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Съдебното решение може да осигури придобиване на собствеността, но не гарантира, че имотът ще бъде свободен от тежести или че няма да бъде предмет на принудително изпълнение.
Поради това защитата следва да бъде организирана в няколко паралелни направления. На първо място, трябва да се установи актуалното вещноправно състояние на имота. На второ място, трябва да се анализира производството по несъстоятелност и възможността за продължаване на договора. На трето място, следва да се изследва възможността за уреждане на ипотеката с банката. На четвърто място, трябва да бъде подготвена алтернативна защита за връщане на платените суми, ако придобиването се окаже невъзможно.
5.2. Уреждане на ипотеката чрез споразумение с банката.
Когато върху имота има по-рано вписана ипотека, най-същественият практически въпрос е дали тя може да бъде заличена или имотът да бъде освободен от ипотеката. Съгласно чл. 179 ЗЗД заличаването на ипотеката се извършва въз основа на съгласие на кредитора, дадено в нотариално заверена форма, или въз основа на влязло в сила съдебно решение. Следователно успешното приключване на делото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не води автоматично до заличаване на ипотеката. Практически приложим механизъм е сключването на тристранно споразумение между купувача, инвеститора и банката, в което да бъдат уредени:
- точният размер на задължението, обезпечено с ипотеката;
- сумата, която купувачът следва да заплати директно на банката;
- условията за заличаване на ипотеката или за освобождаване на конкретния имот;
- моментът, в който следва да бъде дадено съгласието за заличаване;
- последиците при неизпълнение на задълженията на някоя от страните.
Не следва да се извършва допълнително плащане на продавача или на банката без ясно писмено уреждане на правните последици от плащането. Особено важно е да се установи дали ипотеката обезпечава задължения на самия инвеститор или на трето лице, дали е учредена върху един или няколко обекта и дали банката вече е започнала принудително изпълнение.
Както вече стана ясно самото спечелване на иска по чл.19, ал.3 от ЗЗД и обявяване на сделката за окончателна в полза на купувача изобщо не означава, че правоотношенията с по-ранния ипотекарен кредитор спрямо имота, в лицето на банката, са уредени. В множество от случаите внесените пари от купувача към инвеститора не са превеждани по партидата на конкретната ипотека, която обезпечава конкретния имот, като липсата на мониторинг на купувача и изискването на справка от банката, че се обезпечава конкретнтата ипоптека също би следвало да е прерогатив на купувача като адекватно получаване на информация от инвеститора и съответно от банката. В противен случай може да се оказа, че дадени суми изобщо не стигат до банката за погасяване на конкретната ипотека или ако влизат в банката те са насочени към други задължения на инвеститора.
5.3. Приложение на чл. 178 ЗЗД.
Особено внимание заслужава и чл. 178 ЗЗД, който предвижда специална възможност за приобретателя на ипотекиран имот. Съгласно разпоредбата лицето, което купи ипотекиран имот от длъжника по обезпеченото вземане, без да е поело задължението, може да плати на ипотекарния кредитор(банката) до размера на цената, която дължи – в случая като остатък по предварителния договор. В тази хипотеза по отношение на кредиторите, чиито ипотеки са учредени преди придобиването, приобретателят се счита за встъпил в правата на удовлетворения кредитор. Тази разпоредба може да има практическо значение при придобиване на имот от инвеститор, когато купувачът все още дължи част от продажната цена по предварителния договор.
Тя обаче не следва да се тълкува като автоматичен механизъм за заличаване на ипотеката с прямо банката. Приложението ѝ зависи от конкретните факти, момента на придобиването, качеството на ипотекарния длъжник и размера на дължимата цена. Необходимо е да се разграничат:
- размерът на реално извършените плащания на дължимата цена на продавача кум банката като ипотекарен кредитор;
- плащането на обезпеченото задължение към ипотекарния кредитор;
- суброгацията на приобретателя в правата на удовлетворения кредитор;
- заличаването на ипотеката по реда на чл. 179 ЗЗД.
Тези правни последици не са идентични. Ето защо при използване на чл. 178 ЗЗД следва да бъде изготвена конкретна схема на плащанията и последиците за ипотечното право. Затова обясних, че е много важно да се проследи дали продавачът на имота е плащал на база постъпилите суми от купувача по определена ипотека, касаеща конкретния имот или просто е обслужвал други свои вземания към конкретната банка, обезпечени със същата ипотека.
6. Алтернативна защита – връщане на платените суми и предявяване на вземания в несъстоятелността.
Възможно е поради публична продан, прехвърляне на имота на трето лице, наличие на противопоставими права или други обективни причини придобиването на собствеността по чл.19, ал.3 от ЗЗД от купувача да стане невъзможно.
В подобна хипотеза купувачът следва да прецени възможността за разваляне на предварителния договор, когато са налице законовите предпоставки, и предявяване на претенция за връщане на платените суми. Правното основание на реституционната претенция тук зависи от конкретния механизъм, по който е прекратена договорната връзка, и от основанието, на което продавачът е получил плащанията. При отпаднало основание може да се обсъди приложението на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а при наличие на други предпоставки – договорна отговорност и обезщетение за вреди.
Тук обаче настъпва съществена промяна в процесуалната стратегия. Докато искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е насочен към упражняване на преобразуващо право, искът за връщане на платените суми има паричен характер.
След откриване на производството по несъстоятелност паричните вземания срещу длъжника следва да бъдат предявени по реда на чл. 685 и сл. ТЗ, при съобразяване на приложимите срокове и специалните правила за приемане и оспорване на вземанията. Пропускането им преклудира възможността на купувача да осъществи защитата си срещу недобросъвестния инвеститор. Следователно купувачът трябва ясно да разграничава:
- правото да придобие конкретния недвижим имот;
- правото да получи обратно платените суми;
- правото да претендира обезщетение за вреди;
- възможността за удовлетворяване на тези парични вземания в производството по несъстоятелност.
Затова купувачът по един предварителен договор трябва правилно да изследва дали неговият правен интерес следва да се развива по упражняване на защита по реда на чл.19, ал.3 от ЗЗД или съответно по реда на разваляне на предварителния договор и претенция за връщане на суми по него. От друга страна не следва да се приема, че самото образуване или откриване на производство по несъстоятелност автоматично превръща платените суми в изискуемо вземане за връщане. Необходимо е да е налице съответното материалноправно основание.
7. Какъв би бил препоръчителният практически алгоритъм за защита?
При наличие на предварителен договор с инвеститор, срещу когото е образувано производство по несъстоятелност, следва да се предприемат последователни и координирани действия.
7.1.Първо – проверка на правния статус на инвеститора.
Това изисква правка в Търговския регистър, установяване на наличието и етапа на производството по несъстоятелност, проверка за решение по чл. 630 ТЗ, проверка за назначен синдик и обхвата на неговите правомощия, проверка за постановени обезпечителни мерки и ограничения в рамките на самото производство по несъстоятелност.
7.2. Второ – проверка на вещноправния статус на имота.
Следва да бъде извършено обследване на имота чрез актуално удостоверение за тежести, проверка на собствеността и правото на строеж, проверка на всички вписани ипотеки и възбрани, установяване на датите и реда на вписванията, проверка за образувани изпълнителни дела и публични продани, проверка за последващи прехвърляния на имота.
7.3. Трето – анализ на предварителния договор.
Тук следва да се разгледат внимателно и установи реалният смисъл на всички съществени условия, проверка на падежите и последователността на плащанията, проверка на клаузите относно сключването на окончателен договор, установяване на извършените плащания към инвеститора и от него кум ипотекарния кредитор(банката), проверка за последващи анекси и договорни изменения, преценка за приложението на чл. 362 ГПК.
7.4. Четвърто – процесуална защита:
- предявяване на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД;
- вписване на исковата молба;
- преценка за обезпечение по чл. 389 и сл. ГПК;
- своевременно представяне на доказателства за плащанията;
- формулиране на евентуална процесуална позиция относно остатъка от цената;
- проследяване на производството по несъстоятелност и действията на синдика.
7.5.Пето – уреждане на ипотеката и алтернативните претенции.
Тук следва първо да бъде направено официално запитване до ипотекарния кредитор с цел установяване на актуалния размер на обезпеченото задължение, след което да се инициират преговори за заличаване или частично освобождаване на имота, чрез обсъждане и преценка за сключване на тристранно споразумение, анализ на приложението на чл. 178 и чл. 179 ЗЗД.
Ако всичко това не сработи следва да се обмисли подготовка на парични претенции и предявяването им в несъстоятелността, ако придобиването на имота по този ред стане невъзможно.
8.Заключение.
Искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД представлява самостоятелно средство за защита на купувача по предварителен договор, което запазва своето значение и при открито производство по несъстоятелност срещу продавача.
Основният аргумент за това е преобразуващият характер на правото, което се упражнява чрез този иск. То не се свежда до обикновено парично вземане и не може да бъде защитено чрез предявяване на вземане пред синдика. В този смисъл е и разрешението в Решение № 503/17.08.2009 г. на ВКС, IV г. о., което остава основен ориентир при преценката за приложението на чл. 637 ТЗ.
Същевременно Тълкувателно решение № 4/2020 г. на ОСГТК на ВКС осигурява важна защита на купувача, който не е изплатил цялата продажна цена, като допуска обявяване на договора за окончателен при условията на чл. 362, ал. 1 ГПК.
Тези две разрешения формират основата на правната защита на купувача, но не решават всички проблеми, които могат да възникнат при несъстоятелност на инвеститора. Най-същественият риск често не е самата допустимост на иска, а възможността купувачът действително да придобие имота и да запази придобитото право. Наличието на по-рано вписана ипотека от банка, възбрана или проведена публична продан може да доведе до ситуация, при която купувачът разполага с валиден предварителен договор и дори с влязло в сила съдебно решение, но не може да реализира очаквания вещноправен резултат.
Практиката на ВКС, включително Определение № 1728/08.04.2025 г. по гр. д. № 4077/2024 г., показва, че моментът на вписване на исковата молба, наличието на предходни тежести и собствеността на продавача към релевантния момент могат да бъдат решаващи за изхода на спора.
Поради това защитата на купувача не трябва да се разглежда единствено като процесуална стратегия за спечелване на дело по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Тя следва да бъде изградена като комплекс от материалноправни, процесуални и вещноправни действия, насочени към постигането на реалния икономически резултат – придобиване на обещания недвижим имот при приемлив правен риск.
В този контекст може да се формулира и основният извод на настоящото изследване: несъстоятелността на инвеститора сама по себе си не лишава купувача от правото да иска обявяване на предварителния договор за окончателен, но значително увеличава риска от разминаване между успешното упражняване на преобразуващото право и реалното придобиване на свободно от противопоставими права недвижимо имущество. Именно това разминаване представлява основното предизвикателство пред правната защита на купувачите на недвижими имоти от инвеститори в несъстоятелност.
Автор: адвокат Атанас Костов
[1] Тълкувателното дело е образувано заради противоречива практика относно това дали неплащането на цялата цена е пречка за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), когато страните изрично са договорили прехвърлянето да стане след пълното плащане. ВКС приема, че съдът може да обяви такъв предварителен договор за окончателен при условията на чл. 362, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Според чл. 362, ал. 1 ГПК, когато купувачът не е изпълнил свое насрещно задължение (плащането на цената), съдът постановява решение, което замества окончателния договор, при условие че купувачът изпълни задължението си в двуседмичен срок от влизане на решението в сила. Ако цената не бъде платена в този срок, първоинстанционният съд обезсилва решението по искане на продавача.
[2] В този контекст е например Определение № 17 от 08.01.2020 г. по в. ч. гр. д. № 3/2020 г. на Апелативен съд – Варна. Това е особено подходящ акт за аргументацията, защото фактическата и правната ситуация съвпадат с разглеждания проблем: Предявен е иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД срещу „Бултрейд-2002“ ООД – в несъстоятелност. Производството по несъстоятелност е открито с решение от 04.07.2019 г. Исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е подадена на 13.08.2019 г., т.е. след откриването на несъстоятелността. Окръжният съд е спрял делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК във връзка с чл. 637, ал. 1 ТЗ. Апелативният съд отменя определението за спиране и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
[3] ВКС приема, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е иск за установяване или събиране на парично вземане срещу длъжника, а иск за принудително упражняване на потестативно право – правото на изправната страна да предизвика сключването на окончателен договор чрез съдебно решение. Това право може да бъде осъществено само по исков ред. То не може да бъде реализирано чрез предявяване на парично вземане в производството по несъстоятелност. Именно поради това режимът на спиране на производствата по чл. 637, ал. 1 ТЗ не следва да се прилага към този иск. Този смисъл на Решение № 503/2009 г. е възпроизведен и в последващи съдебни актове.


