Гр.София, 29 януари 2013 год.

Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 6 декември 2012 год. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ на ОСГТК,

ЗАМ. ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и ПРЕДСЕДАТЕЛ на Търговска колегия:

ТАНЯ РАЙКОВСКА ЗАМ. ПРЕДСЕДАТЕЛ на ВКС и ПРЕДСЕДАТЕЛ на Гражданска колегия: КРАСИМИР ВЛАХОВ ПРЕДСЕДАТЕЛИ

на ОТДЕЛЕНИЯ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА ТАНЯ МИТОВА ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ПЛАМЕН СТОЕВ БОЙКА СТОИЛОВА ДАРИЯ ПРОДАНОВА

при участието на секретаря Борислава Лазарова постави на разглеждане тълкувателно дело № 4 по описа за 2012 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии докладвано от съдия Таня Райковска и съдия Борислав Белазелков Тълкувателно дело № 4/2012 е образувано с разпореждане от 09.05.2012 година на Председателя на Върховния касационен съд по предложение на тричленен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, І отделение по т. д. № 784/2010 година - Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия да приеме тълкувателно решение по реда на чл. 292 ГПК, поради противоречива съдебна практика по въпроса:

Какъв е видът на отговорността на обществения снабдител -енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя - договорна или деликтна, с оглед претенции за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.По повдигнатия правен въпрос някои съдилища приемат, че при неизпълнение на договорно задължение за непрекъснато доставяне на електрическа енергия и при неправомерно прекъсване на електрозахранването в нарушение на разпоредби от общите условия за продажба на електрическа енергия за битови нужди на енергийното предприятие, общественият снабдител отговаря по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на имуществените вреди – претърпени загуби и пропуснати ползи, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а ако е недобросъвестен – за всички преки и непосредствени вреди, но не дължи обезщетение за неимуществени вреди. Неимуществените вреди се обезщетяват, когато произтичат от непозволено увреждане. 

Други съдилища присъждат обезщетение за неимуществени вреди, определени по критерия на чл. 52 ЗЗД, за причинени неудобства в резултат на прекъсване на електрозахранването на основание чл. 49 ЗЗД, като приемат, че деликтът се изразява в действия на служители на електроразпределителното дружество, които в изпълнение на възложената им работа са преустановили доставката на електрическа енергия.

Преди да се даде отговор на поставения въпрос трябва да бъде изяснен по-общия въпрос, дължи ли се обезщетение за неимуществените вреди от неизпълнението на договорно задължение? Този въпрос не е разрешен изрично в българското законодателство. Старият ЗЗД, в сила от 01.03. 1893 г. не е правил разграничение между имуществените и моралните (неимуществените) вреди. При неговото действие пред Върховния касационен съд се е поставял само въпросът за дължимостта на обезщетение за моралните (неимуществените) вреди от деликт. С Тълкувателно решение № 8 от 1909 г. (Обн. ДВ, № 29 от 08.02.1910 г.) на Общото събрание, Върховният касационен съд е преодолял противоречивата практика на Гражданското и Наказателното отделения на съда, като е приел, че обезщетение за моралните (неимуществените) вреди се дължи както при престъпление, така и при граждански деликт. Това разрешение на съдебната практика се възприема колебливо от законодателя, който през 1922 г. урежда изрично такава отговорност само за някои престъпления, а за гражданските деликти мълчи, през 1934 г. възприема разрешението на съдебната практика, но през 1935 г. отново изрично установява такава отговорност само за някои престъпления, а за гражданските деликти запазва мълчание. При това положение съдебната практика приема, че ограниченията важат само за изключените престъпления. Новият ЗЗД /ДВ, № 275 от 22.11.1950г./ възприема изрично и пълно разрешението на съдебната практика, като в чл. 52 ЗЗД установява правилото, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.

Въпросът дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнението на договорно задължение се поставя за първи път пред Върховния съд при действието на ЗЗД от 1950 г. по повод предявен иск за неимуществените вреди от недостатъци на закупена вещ. В решение № 1786 от 02.07.1970 г. по гр. д. № 1148/79 г. на І г.о. Върховният съд приема, че при нарушаване на договорни задължения неимуществени вреди не могат да се търсят, тъй като правилото на чл. 52 ЗЗД, уреждащо отговорността за неимуществени вреди при непозволено увреждане, не може да се приложи по аналогия спрямо неимуществените вреди, причинени от нарушаването на договор. Аргументите в подкрепа на такъв правен извод са: систематичното място на чл. 52 ЗЗД в материята на непозволеното увреждане; чл. 82 ЗЗД урежда само обезщетението за имуществени вреди, тъй като само те може да се изразяват в претърпени загуби и пропуснати ползи; определянето на обезщетение по справедливост е изключение и то не може да се прилага по аналогия, вън от материята на деликтите; невъзможно е да настъпят неимуществени вреди от неизпълнението на договор.Изложените аргументи не са неоспорими. В доктрината са известни аргументи за обратното:

Действително чл. 52 ЗЗД има приложение за деликтната отговорност, но само от систематичното място на един институт не може да се прави из-вод за волята на законодателя да отрече обезщетяването на неимуществе-ните вреди и при договорната отговорност.

Наистина чл. 82 ЗЗД се прилага за имуществените вреди, но това не оз-начава, че неимуществени вреди при договорната отговорност не могат да се търсят. Член 82 ЗЗД не е общо правило, което урежда кръга на подлежа-щите на обезщетяване вреди. Той изразява норма, която визира границите на гражданската отговорност при имуществените вреди.

Няма легални, догматични или практически основания да се счита, че обезщетяването на неимуществените вреди е изключение. Напротив, усъ-вършенстването на защитата на личността и разширяването на кръга на личните блага – предмет на права, което е видно както от Конституцията – чл. 28–30, 32, 33–35, 37–39, така и от редица други нормативни актове, е доказателство за противното – че обезщетяването на неимуществените вре-ди е принцип, а не изключение. Този извод се подкрепя и от международ-ните договори, които по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното право.

Няма причина чл. 52 ЗЗД да не се прилага по аналогия и при договор-ната отговорност. Предвидените в чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА предпоставки за аналогия на закона са налице. Между неимуществените вреди при деликт-ната и договорната отговорност има подобие. И в двата случая, те се изразяват в засягане на защитими права, което засягане няма парична оценка. Прилагането по аналогия на правилото на чл. 52 ЗЗД и при дого-ворната отговорност съответства на целта на закона и на правилата на мо-рала. Този извод се потвърждава и от единния характер на гражданската отговорност.

Не може да се сподели и виждането, че неизпълнението на облига-ционно задължение не може да причини неимуществени вреди. Законът не съдържа подобно ограничение. Както деликтът, така и неизпълнението мо-гат да причинят неимуществени вреди.

Практиката на Върховния съд се насочва в друга посока с приемането на Тълкувателно решение № 54 от 1986 г. на ОСГК на ВС, съгласно което производителят на стока с недостатъци отговаря на деликтно основание, както за имуществените, така и за неимуществените вреди, причинени на потребител. Това разрешение на съдебната практика се възприема от доктрината като важна стъпка по пътя за защита на правата на потребителите. Критиките към него се концентрират върху прескачането на отговорността на продавача, и се поставя въпросът за отговорността на продавача, когато той е и производител на некачествената стока.

В същото време с новия Кодекс на труда /обн.,ДВ,бр.26/ 01.04.1986г. и бр. 27/04.04.1986г., в сила от 01.01.1987г., изм., и доп./ законодателят преурежда в чл. 200 отговорността на работодателя за вреди при смърт или увреждане здравето на работника или служителя като договорна, без да изключва обезщетяването на неимуществените вреди, и изрично включва в чл. 226, ал. 3 като подлежащи на обезщетяване и неимуществените вреди от неиздаването или несвоевременното издаване на необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, както и от вписването на неверни данни в издадените документи. Същото разрешение е възприето от законодателя и за отговорността на държавното учреждение за вреди при смърт или увреждане здравето на служителя в чл. 78, ал. 3 от Закона за държавния служител/ ДВ,бр. 67/27.07.1999г. в сила от 28.08.1999г./. Възможност за обезщетяване на неимуществените вреди от неизпълнението (или неточното изпълнение) на договорни задължения законодателят урежда също за туроператора или туристическия агент в чл.35,ал.5 от Закона за туризма/ ДВ,бр.56/07.06.2002г./, и за дистрибутора и търговеца в чл. 131 от Закона за защита на потребителите / ДВ, бр. 99/09.12.2005г., в сила от 10.06.2006г., изм., и доп./, а в чл. 631а от Търговския закон/ ДВ, бр. 58/27.06.2003г./ приема, че юридическо лице също може да претърпи неимуществени вреди.

Както се вижда от развитието на съдебната практика и законодателството, тезите, че конкуренцията между договорна и деликтна отговорност е недопустима, и че договорната отговорност не включва обезщетяване на неимуществените вреди, стават трудно удържими.

При липсата на обща уредба на вредата от неизпълнението (или неточното изпълнение) на договорни задължения и наличието на общи правила за пределите на отговорността за обезщетение на имуществени вреди в чл. 82 ЗЗД и за начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди в чл. 52 ЗЗД, следва да се приеме, че и нарушаването на общата забрана да се вреди другиму, и нарушаването на договорно задължение може да причинят неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Когато неимуществените вреди са причинени от деликт, на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането съгласно чл. 51 ЗЗД (деликтната отговорност е по-строга от договорната). Когато неимуществените вреди са причинени от неизпълнението (или неточното изпълнение) на договорни задължения, на обезщетяване подлежат вредите, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а при установена по делото недобросъвестност на длъжника (знание на фактите, обуславящи по-тежката му отговорност) – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.

При този отговор на по-общия въпрос за дължимостта на обезщетение за неимуществените вреди от неизпълнението на договорно задължение не се налага да бъде изясняван въпросът за конкуренцията между договорната и деликтната отговорност.

При изясняването на отношенията между обществения снабдител – енергийно предприятие и потребителя следва да се има предвид, че договорна е отговорността за неизпълнение на задължение по съществуващо облигационно отношение между страните, докато при деликта облигационната връзка между страните възниква едва с причиняването на вредата. В разглеждания случай, между енергийното предприятие и потребителя е налице облигационно отношение, чието основно съдържание включва задължение на предприятието да доставя електрическа енергия срещу задължението на потребителя да я заплаща. Това отношение е породено от сключен между страните договор. Без значение е как е сключен договорът – чрез изрични насрещни волеизявления в писмена форма или по друг начин. Обстоятелството, че отношенията между страните се уреждат от общи условия на доставчика, не влияе на естеството на източника на задължението – договор. Без значение е и обстоятелството, че общите условия подлежат на одобрение от административен орган.

Отговорността на доставчика за прекъсване на електроснабдяването не може да бъде квалифицирана като деликтна, тъй като вредите не са причинени от нарушаване на общото правило да не се вреди другиму. В случая снабдяването с електроенергия се определя от Закона за енергетиката /ДВ, бр.107/09.12.2003г./като услуга в обществен интерес, но доставката се осъществява по силата на индивидуален договор (чл. 95а ЗЕ).

Прекъсването на снабдяването с електроенергия в нарушение на предпоставките, предвидени в закона (чл. 122 – 124 ЗЕ) и в общите условия, е неизпълнение на договора.

По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховен касационен съд

Р Е Ш И :

Отговорността на обществения снабдител – енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя, е договорна и на това основание може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.

Особено мнение към ТД№4/2012г. ОСГК и ТК на ВКС

Възможно е в рамките на едно договорно отношение да съжителстват и договорна, и деликтна отговорност. Безспорно е обаче, че тези две отговорности не се кумулират за покриване на едни и същи вреди.

При деликтната отговорност едва с причиняване на вредата се поражда облигационна връзка, чиято цел е да заличи една нежелана промяна в правната сфера на пострадалия, като възложи на причинителя на вредата задължение да я поправи. Договорна е отговорността, в чийто фактически състав се включва неизпълнение на съществуващо облигационно отношение между страните, като дължимият резултат не е осъществен въобще или е осъществен неточно, поради което за кредитора са произтекли вреди.

С оглед характера на отговорността като договорна или деликтна на въпроса дали се дължи обезщетение на неимуществени вреди и при наличието на договор, следва да се отговори отрицателно. Вредите по чл. 82 ЗЗД са имуществени, защото водят до намаляване на имуществото на потребителя и е без значение дали потребителят (купувачът на енергия) е ФЛ или ЮЛ и дали използва енергията в своята професионална дейност или за задоволяване на лични потребности и следва да бъдат поправени доколкото са преки и предвидими такива при възникване на облигационната връзка. От тук следва, че при неизпълнение на договорно задължение възниква договорна отговорност. Фактическият състав, от който възниква договорната отговорност, е виновно неизпълнение (неизпълнение, което не е обусловено от изключващи противоправността предпоставки, които изрично са уредени в Закона за енергетиката), вреда, причинна връзка между неизпълнението и вредата. На този етап от развитието на законодателството обхватът на вредите се определя от чл. 82 ЗЗД

Целта на обезщетението за неимуществените вреди е не да поправи същите, а да възстанови усещането за справедливост на засегнатото, на пострадалото лице. Парите са сурогат, заместител на отрицателните, неприятните емоции, които то е било принудено да преживее поради пълното и ненадлежното изпълнение на договорното задължение. Това са тревогите, страхът, ужасът, несигурността, срутване на надеждите в ситуациите, когато едно лице вижда неблагополучията, настъпили в неговата правно защитима сфера от ненадлежното изпълнение на задължението да не се вреди другиму.

Правото на обществения снабдител да преустанови временно захранването с ел.енергия при неизпълнение на договора за продажба на електроенергия произтича от сключения договор. Ако не се установи неизпълнение на задълженията по договора, то преустановяването на захранването е незаконосъобразно и обществения доставчик на енергия нарушава освен договора и законовото задължение, произтичащо от чл.69 ЗЕ да действува в интерес на потребителите и да обезпечава сигурност и непрекъснатост на съответната енергия. Незаконосъобразното преустановяване на електроенергия в случая осъществява състава както на договорно нарушение, така и на непозволено увреждане, тъй като задължението съществува и извън договора и не само спрямо контрагента по договора, но и спрямо лица, които не са страни по договора, но ползуват ел.енергия- членове на семейството, наематели. Тук понятието “потребител” има по – широко значение, и задължението, произтичащо от чл.69 ЗЕ, не е част от облигационното отношение с конкретен потребител, а е задължение към обществото. Тъй като законът не разрешава изрично конкуренцията между двата вида отговорност при кумулирането им при едно деяние, тя може да се реши чрез избор от страна на засегнатото лице. То има право да реши по реда на коя отговорност ще защитава правата си, т.е. да избере тази отговорност, която ще доведе до най- пълното репариране на вредите.

Л.Богданова В.Райчева Св. Бояджиева Ж.Декова В.Павков

Настоящото изложение има за цел да изследва в детайли проблематиката относно отговорността на заложния кредитор, когато същият пристъпва към изпълнение по реда на чл. 37 от ЗОЗ върху имуществото на длъжника. В многобройни случаи заложните кредитори, които масово са икономически по-силната страна при договори за особен залог, не полагат дължимата по закон грижа на добрия търговец, което от своя страна води до редица проблеми, в това число и причинява вреди на длъжниците, а и на трети лица. Процесната статия ще се опита да обобщи доктриналните постановки и съдебната практика, касаеща случаи на продажба на движими вещи по реда на чл. 37 от ЗОЗ, които не принадлежат на длъжника, а на трети лица. Ще бъде изследван въпросът относно обема и границите на отговорността на заложния кредитор в случаите, когато той не е положил необходимата и изискуема по закон грижа на добрия търговец. 

НАКРАКТО ОТНОСНО ДОГОВОРА ЗА ОСОБЕН ЗАЛОГ

Договорът за особен залог е изрично уреден в чл. 1 от ЗОЗ, което го прави от рода на наименуваните, т.е. има правна регламентация на договора в конкретен нормативен акт. Наименованието „особен“ е възприето поради няколко причини. Този вид обезпечение се учредява без да се предава фактическата власт върху заложеното имущество на кредитора и за учредяването му е предвидено вписване в специално създаден за това регистър. И на последно място, поради облекчения извънсъдебен ред, по който протича изпълнението върху заложеното имущество. Това е посочено като особености на този вид обезпечение и в мотивите на Народното събрание при внасянето на законопроекта за ЗОЗ. В литературата особеният залог най-често се определя като разновидност на търговския залог.[1]

Разпоредбите на чл. 32 и сл. от ЗОЗ съдържат императивния ред, по който заложният кредитор извънсъдебно има право да продаде заложеното имущество на трето лице, но за сметка на длъжника. Съгласно чл. 32 от ЗОЗ, заложният кредитор с първи по ред залог може да впише пристъпване към изпълнение върху заложеното имущество в случай на неизпълнение на обезпеченото със залог по този закон задължение. Според нормата на чл. 37, ал. 1 от ЗОЗ вписалият пристъпване към изпълнение заложен кредитор има право да продаде от свое име и за сметка на залогодателя заложеното имущество след изтичането на две седмици от вписването, че е пристъпил към изпълнение.

Във връзка с така предоставената на заложния кредитор възможност сам да продаде заложеното имущество Законът за особените залози не съдържа конкретни императивни изисквания относно начина, по който това следва да стане,а установява най-общо рамките,в които следва да се осъществява поведението на кредитора с оглед недопускане увреждане интересите на длъжника и останалите му кредитори - да вземе мерки за увеличаване на продажната цена или намаляване разходите по продажбата и да положи грижата на добрия търговец.

ОТНОСНО ГРИЖАТА НА ДОБРИЯ ТЪРГОВЕЦ 

Длъжникът по сделка, която за него е търговска /както е в случая с договора за особен залог/ трябва да полага грижата на добрия търговец /чл. 302 ТЗ/. Сравнението с дължимата грижа по ЗЗД показва, че ТЗ изисква квалифицирана грижа. Съгласно чл. 63, ал. 2 от ТЗ задължението трябва да бъде изпълнено с грижата на добър стопанин, освен в случаите, когато законът изисква друга грижа. Това означава, че от длъжника можем да изискваме да прояви усилия при изпълнение на задължението, които в конкретния случай би проявил добрия стопанин. Законът въвежда нормалната, обичайната грижа на дължимото поведение. Добър стопанин е този, който редовно и точно изпълнява задълженията си. Но добррия стопанин е субект на гражданското право. От него не можем да изискваме специални познания, които да му помогнат във всеки един случай да прецени кое поведение в най-висока степен ще удоволетвори конкретните изисквания, например за качеството на стоката или за извършването на дадена услуга. Различно е при търговеца. Той по дефиниция е професионалист, защото извършва търговската дейност по занятие. Затова изискванията към него са по-високи. Това са изисквания към лице, което професионално сключва и изпълнява търговски сделки. То е носител на специални знания в съответната търговска област, което повишава изискванията към него. Затова грижата на добрия търговец е с по-голям интензитет в сравнение с грижата, която дължи субектът на гражданското право – грижата на добрия стопанин.[2]

Заложният кредитор извършва продажбата, като полага грижата на добрия търговец — чл. 37, ал. 3 ЗОЗ. Той трябва да полага тази грижа, дори и да не е търговец. Това означава той да положи обичайните в оборота грижи за осъществяване на продажбата при най-изгодни за залогодателя (и неговите кредитори) условия.[3]

Тъй като ЗОЗ вменява на заложния кредитор грижата на добрия търговец, следва той да направи всичко необходимо във връзка с проучване на пазара, разгласяването на проданта, приемането на всички подадени предложения и извършване на продажбата на най-високата предложена от кандидатите цена. На първо място заложният кредитор трябва да проучи пазара, т.е. да проучи къде се предлага заложеното имущество и на какви цени се търгува. Тези проучвания могат да се извършват по начин, какъвто кредиторът прецени, като целта е да предложи за продажба заложеното имущество на точното място и сред точните купувачи. Проучването не е задължиелно, но е препоръчително, зада може кредиторът да се запознае с цените, на които се търгува имуществото и да го продаде на сходни и близки с тях. 

Считано от 01.09.2018 г.,[4] кредиторът следва да разгласява бъдещата продажба чрез обявлениe, в което се посочва описание на заложеното имущество, началната цена, редът и начинът на продажба, мястото и денят, в който ще се извърши продажбата и крайният срок за приемане на предложенията. Това обявление се вписва в съответния регистър и ще се предоставя за пбуликуване в специалния бюлетин на Министерството на икономиката. Изискването за разгласяване на проданта липсва нямаше нормативна уредба до преди тази дата и се извличаше от съдебната практика на ВКС по тълкувателен път. С приемането на изричен текст, уреждащ разгласяването се създават предпоставки за по-прозрачно и сигурно провеждане на продажбата по реда на ЗОЗ и така се минимизират възможностите за злоупотреби, свързани с продажби на свързани лица, които да са скрити за пазара.

На база изложеното следва да се направи изводът, че дължимата грижа на добрия търговец е изпълнена, когато са предприети всички необходими действия, за да се постигне максимална продажна цена на заложеното имущество. 

Това означава да бъде изготвена оценка за пазарната стойност на имуществото, която да бъде ориентир за цената, която би могла да се постигне при продажбата му; продажбата да бъде разгласена по начин, който да гарантира информирането на заинтересованите от закупуването му лица, като в обявате се представят достатъчно конкретни данни за вида на продаваното имущество; да се определи разумен срок за продажбата след разгласяването за постъпването на оферти от потенциални купувачи. Договорът за продажба следва да бъде сключен с купувача, предложил най-висока цена, при спазване на императивното изискване на чл. 37, ал. 2 от ЗОЗ за заплащане на пълния размер на цената, при желание от страна на самия длъжник, да му се даде възможност да участва активно при намирането на купувач.[5] В този смисъл е и константната съдебна практика на ВКС.^[6] 

ПРОДАЖБАТА НА ДВИЖИМИ ВЕЩИ ПО РЕДА НА ЧЛ. 37 ОТ ЗОЗ – ОРИГИНЕРЕН ПРИДОБИВЕН СПОСОБ. 

Купувачът на движими вещи, предмет на продажба по реда на чл. 37 от ЗОЗ, се ползва от специалната защита на чл. 37, ал. 7, вр. чл. 482 от ГПК. Съгласно цитираните норми, купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника. Съгласно практиката на ВКС, продажбата на движими вещи по този ред е оригинерен способ за придобиване право на собственост. Законодателят е предвидил специален ред за защита на действителния собственик на вещите. Съгласно чл. 482, ал. 3 и ал. 4 предишният собственик има право да получи цената, ако не е изплатена по разпределението. Ако тя е изплатена, той има право да иска от взискателите и от длъжника това, което те са получили по разпределението. Ако взискателят е недобросъвестен, той отговаря пред собственика за причинените му вреди. 

Извършената продажба на чужда движима вещ, не може да бъде атакувана по исков ред. Съгласно чл. 37, ал. 7 от ЗОЗ, във връзка с чл. 482 от ГПК купувачът на вещта става неин собственик, независимо от това дали вещта е принадлежала на длъжника. Предишният собственик има право да получи цената, ако не е изплатена по разпределението. Ако тя е изплатена, той има право да иска от кредиторите и от длъжника това, което те са получили от разпределението. Преведено на езика на ЗОЗ, предишшният собственик може да иска от заложния кредитор и залогодателя това, което те са получили от извършеното разпределение. Залогодателят би получил суми, в случай, че сумата за която е продадено заложеното имущество, надвишава дължимата от него сума на заложния кредитор.

Поради оригинерния характер на придобиването при продажба на движима вещ, истинският собственик губи правото си. То се превръща в притезание за равностойността на вещта. Бившият собственик има право да получи внесената от купувача сума, ако тя не е още изплатена, а ако тя е разпределена, той има право да търси от взискателя и от длъжника това, което всеки от тях е получил по разпределението. /482, ал. 3 ГПК./, Правата си бившият собственик ще осъществи по исков ред.[7]

Ноторноизвестен факт в гражданското процесуално право е постановката, че при продажба на чужда вещ, ако взискателят е недобросъвестен, той отговаря пред собственика за причинените му вреди.[8] Това гласи и нормата на чл. 482, ал. 4 от ГПК, която както бе установено по-горе се прилага съответно и за продажбите по реда на чл. 37 от ЗОЗ.

ОТНОСНО ПОНЯТИЕТО „НЕДОБРОСЪВЕСТНОСТ“. ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ЗАЩИТА НА ДЕЙСТВИТЕЛНИЯ СОБСТВЕНИК НА ПРОДАДЕНАТА ВЕЩ.

За да онагледя напълно проблематиката относно тълкуването на понятието „недобросъвестност“, погледнато през призмата на чл. 482, ал. 4 от ГПК във връзка с чл. 37, ал. 7 от ЗОЗ, бих искал да си послужа с пример.

Нека си представим хипотеза, в която едно лице, например художник, е собственик на определен брой картини, които по някаква причина се намират в офис, ресторант, хотел или друго място, което е собственост на дадено юридическо лице. Тези картини са собственост на физическото лице – художник и никога не са били обект на транслативна сделка. Поради финансови затруднения, юридическото лице учредява особен залог върху търговското си предприятие в полза на банката „Х“. След време процесната банка пристъпва към изпълнение върху движимите вещи, част от търговското предприятие на залогодателя, като продава и картините, които са собственост на художника – физическо лице. Тази банка, обаче в качеството си на заложен кредитор, не е изпълнила задължението си да положи грижата на добър търговец, която се изразява в това продажбата да бъде разгласена по начин, който да гарантира информирането на заинтересованите от закупуването му лица, като в обявата се предоставят достатъчно конкретни данни за вида на продаваното имущество; да се изчака изтичането на разумен срок след разгласяването за постъпване на оферти от потенциални купувачи; договорът за продажба да бъде сключен с купувача, предложил най-висока цена при спазване императивното изискване на чл. 37, ал. 2 ЗОЗ за заплащане на пълния размер на цената; при желание от страна на самия длъжник, да му се даде възможност да участва активно при намирането на купувач и т.н. В резултат на тези пропуски от страна на банката, тя продава движимите вещи, част от търговското предриятие на длъжника, включително и картините – собственост на художника, на цена многократно по-ниска от реалната им стойност. 

Какви са възможните средства за защита на художника, чиито картини са станали обект на продажба по реда на чл. 37 от ЗОЗ. Както стана ясно по-горе, продажбата на движими вещи по този ред е оригинерен способ за придобиване право на собственост, съответно иск с основание чл. 108 от ЗС не би защитил интереса на художника. Правата си бившият собственик ще може да защити по исков ред, като има право да поиска от заложния кредитор сумата, която той е получил по продажбата – израз на принципа на забрана за неоснователно обогатяване /482, ал. 3 от ГПК/. Както стана ясно, в случай че заложният кредитор /банката/ е бил недобросъвестен, той отговаря пред бившия собственик /художника/ за претърпените от него вреди.

Какво обаче има предвид законодателят, използвайки термина „недобросъвестност“ в случая?

Гражданският закон използва термините „вина“, „добросъвестност“, „недобросъвестност“, „умисъл“ и „груба небрежност“, без ясно да определя тяхното съдържание. По тази причина различните автори влагат в тях нееднакво значение. Някои приемат, че терминът „добросъвестност“ е антоним на „вината“. Според други, умисълът и грубата небрежност са синоними. Недобросъвестността обикновено се разбира като синоним на умисъла.[9]

Следва да се има предвид, че съгласно константната съдебна практика на ВКС, вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия търговец и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. [10]

В случая, за да изясним смисъла на понятието „недобросъвестност“ през призмата на чл. 482, ал. 4 от ГПК следва да изследваме какъв смисъл е вложен в този термин от законодателя в други нормативни актове. Съгласно чл. 41, ал. 2 от ЗЗД, прекратяването на пълномощието не може да се противопостави на трети лица, които добросъвестно са договаряли с пълномощника. Следователно тук недобросъвестни биха били лицата, които са знаели, че договарят с лице, което вече няма представителна власт. Недобросъвестен би бил и приобретател по смисъла на чл. 78, ал. 1 от ЗС, който знае, че придобива от несобственик. Прави впечатление в разгледаните хипотези, че за да бъде определено едно поведение като „недобросъвестно“, тук се изисква едно субективно отношение, знание на лицето. Следва да се отбележи обаче, че в разгледаните хипотези, липсват обективни задължения или изискуема грижа по закон, както е в случаят с поведението на заложния кредитор при изпълнение по реда на чл. 37 от ЗОЗ.

Ако приемем това виждане относно понятието „недобросъвестност“ за меродавно, то това би ограничило до минимум възможностите за реална и ефективна защита на правата на предишния собственик на продадена по реда на чл. 37 от ЗОЗ движима вещ. На практика ще следва в един евентуален процес да се доказва, че заложният кредитор /най-често банка/ е знаел, че определената движима вещ не принадлежи на залогодателя и въпреки това я е продал. В един такъв случай, ако се върнем към примера по-горе, художникът ще има право да получи от банката сумата, която тя е инкасирала от продажбата /в пъти по-ниска от реалната пазарна стойност/, като единствено ако се установи знание от страна на заложния кредитор, би могло потърпевшият собственик на вещта да претендира реалната й стойност под формата на обезщетение за вреди.

Ако заложният кредитор бе положил изискуемата грижа на добър търговец, осъществявайки изброените по-горе в настоящото изложение действия, то със сигурност би постигнал по-добри условия, както за длъжника, така и за третите лица /предишния собственик на движимите вещи/. Ако продадените вещи са били действителна собственост на залогодателят, той би имал право на иск с основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 от ЗЗД за неизпълнение на задължението за полагане на грижа на добър тъговец от страна на заложния кредитор. В множество такива случаи банки биват осъждани да заплатят обезщетение, равняващо се на разликата между получената цена при реализирана продажба по реда на чл. 37 от ЗОЗ и реалната стойност, която би била постигната ако кредиторът бе положил изискуемата по закон грижа. [11]

Ето защо, ако приложим различен критерий по отношение на трети лица, действителни собственици на продадени по реда на ЗОЗ движими вещи, които не са принадлежали на длъжника, това би противоречало дори на морала и би ограничило до минимум възможността им да се овъзмездят. Както стана ясно по-горе, грижата на добрия търговец е една абстрактна, обективна категория, като неполагането й следва да се приравнява на недобросъвестност от страна на заложния кредитор и да поражда задължение на последния да обезщети третите лица за причинените им вреди.  Тази теза се потвърждава и от цитираното по-горе Решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на Върховен касационен съд, според което гражданската отговорност се обуславя от неполагането на дължимата грижа, в случая грижата на добрия търговец, която следва заложният кредитор да полага, когато пристъпва към изпълнение по реда на чл. 37 от ЗОЗ. Ето защо, при наличие на неизпълнение на процесното задължение, довело до претърпени вреди от страна на действителния собственик на движимите вещи, това, по мое мнение, следва да поражда и отговорност за обезщетение на същите.

АВТОР: Венцислав Михайлов - адвокат.

[1] Иванов Д. „Особеният залог в българското право“, изд. Сиела, 2017, стр. 40

[2] Герджиков О. „Търговски сделки“, 2015, ИК. „Труд и право“, стр. 50 – 51.

[3] Калайджиев А. „Облигационно право“, изд. Сиби, 2016, стр. 574

[4] Влизането в сила на това изменение е отложено за 01.01.2020 г.

[5] Иванов Д. „Особеният залог в българското право“, изд. Сиела, 2017, стр. 229 – 230.

[6] Решение № 6 от 02.02.2009 г. по т. д. № 337/2008 г., I т. о. на ВКС; Решение № 40 от 13.04.2011 г. по т.д. № 448/2010 г. на Върховен касационен съд

[7] Иванов Д. „Особеният залог в българското право“, изд. Сиела, 2017, стр. 230 – 232.

[8] Сталев Ж „Българско гражданско процесуално право“, изд. Сиела, 2012, стр. 1054.

[9] Калайджиев А. „Облигационно право“, изд. Сиби, 2016, стр. 457

[10] Решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325 / 2010 г. на Върховен касационен съд

[11] Решение № 1479 от 10.08.2012 г. по т.д. № 344/2012 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия; Решение № 7153 от 23.10.2015 г. по гр. д. № 6350/2012 г. на Софийски градски съд; Решение № 1646 от 29.06.2018 г. по т.д. № 5305/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия;