Изпълнително дело. Прекратяване с перемпция. Споразумение за плащане. 

Обичайно, когато липсва изпълнение от страна на длъжника по един договор, кредиторът се снабдява с изпълнителен лист и инициира изпълнително дело, за да удовлетвори вземането си. Интересен е въпросът какво ще стане с вече образувания изпълнителния процес, ако взискателят и длъжникът сключат споразумение, с което преструктурират дълга и длъжника започне да плаща съгласно споразумението директно на взискателя, а не на съдебния изпълнител.

В решение 501 от 21.12.2017г. по гр. дело № 851/2017г. по описа на Пазарджишки окръжен съд се приема, че няма как да изтече двугодишния срок предвиден в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, ако по сключеното споразумение между страните се е извършвало плащане, макар и по изпълнителното дело да не са предприемани каквито и да е действия или да са постъпвали суми.

Срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е процесуален преклузивен срок, който започва да тече от последното изпълнително действие[1]. В мотивите на т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС са изброени част от изпълнителните действия, които прекъсват давността съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, като тези действия следва да се считат, че прекъсват и срока предвиден в чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. Прекъсването на двугодишния срок настъпва с поисканото от взискателя извършване на изпълнително действие, част от конкретен изпълнителен способ[2]. Същото важи и за съдебния изпълнител, който предприема изпълнително действие, когато му е възложено да проведе принудителното изпълнение по чл. 18 от ЗЧСИ.

Тук искам да направя едно уточнение за срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, което няма да се отрази на крайния извод по темата на настоящата статия, но смятам, че е важно, защото в голяма част от съдебните решения, които съм чел има смесване на този срок с давностния срок за самото вземане. Безспорно е прието в практиката и доктрината, че двугодишния срок е процесуален и преклузивен. От това следва, че този срок не подлежи на спиране и прекъсване[3], но често се говори за прекъсване на срока при предприемане на изпълнителни действия. Изпълнителното производство дава право на длъжника или при възлагане на съдебния изпълнител да предприемат изпълнителни действия срещу конкретен длъжник, които да доведат до удовлетворяване на вземането. Тъй като изпълнителния процес засяга в най-голяма степен правната сфера на длъжника, законът е предвидил механизми, които да стимулират взискателя или съдебния изпълнител да бъдат активни. Такова средство е двугодишния преклузивен срок. Той започва да тече от образуването на изпълнителното дело. В този срок следва да бъде извършено определено изпълнително действие, което е част от някой от изпълнителните способи предвидени в ГПК. След като се извърши действието започва да тече нов двугодишен срок, в който следва да се предприеме ново изпълнително действие. От казаното следва, че при срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не може да се говори за прекъсване в смисъла, който е вложен в чл. 116, б „в“ от ЗЗД. Процесуалният закон дава един срок, в който следва да се осъществи определен юридически факт, ако този факт не бъде осъществен, то изпълнителното производство се прекратява (преклудира) ex lege. В случай, че бъде осъществен, законът дава нов двугодишен срок, в който следва да се осъществи друг юридически факт.

В цитираното решение на Пазарджишкия окръжен съд се приема, че взискателят не е имал интерес да предприема изпълнителни действия, защото е получавал плащания по постигнатото споразумение. Следва да се има предвид, че в нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК никъде не се говори за интереса на взискателя. Нещо повече, целта на изпълнителния процес е да даде липсващото доброволно изпълнение. Изпълнителният процес е сурогат на липсващото доброволно изпълнение[4]. Това означава, че щом е налице доброволно изпълнение, то изпълнителният процес става ненужен. Това е причината да се предвиди нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, която представлява една презумпция, че взискателят се е дезинтересирал от производството, ако не е предприел никакви изпълнителни действия.

В чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК отм. се е предвиждало, че „изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка, и когато заяви писмено, че длъжникът прави вноски срещу задължението си“. Намирам за правилно отпадането на последната част от цитираната разпоредба при приемането на новия ГПК, като новата редакция отговаря в по-голяма степен на целите на изпълнителното производство. Не може срещу длъжника да има висящо изпълнително дело, ако той да плаща директно на взискателя, т.е. плащането е било доброволно. Нормата на ГПК отм. по-скоро е давала възможност на взискателя за злоупотреба с право, защото изпълнителното производство вече не се е използвало за удовлетворяване на вземането, а за един вид обезпечаване на вземането. Отделно от това поддържането на изпълнителното дело води и до допълнителни разноски за длъжника, които в случая са неоправдано влошаване на икономическото му състояние. Разпоредбата на чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК отм. е предпочитала да осигури правата на взискателя за сметка на правата на длъжника, като по този начин е нарушен принципа за равенство между страните.  В нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, правата на взискателя остават защитени, но не са защитени за сметка на правата на длъжника, защото след перемиране на делото, ако последният спре да плаща доброволно преди за е изпълнил изцяло своето задължение, възможността за образуване на ново изпълнително дело остава открита.

Споразумението, между взискателя и длъжника, с което се преструктурира дълга, най-често се сключва, когато взискател е банка и задължението произтича от договор за кредит. Споразумението за преструктуриране на дълга представлява двустранен договор, по който страните уговарят как занапред следва да се изпълнява  едно задължение, което е възникнало от едно предходно правоотношение. В този ред на мисли споразумението е един акцесорен договор, защото е обусловен от наличието на предходен договор. Въпреки това споразумението има известна самостоятелност. В него се уговаря занапред как ще бъде плащано задължението по първоначалния договор, дали ще е разделено на вноски, колко на брой ще са тези вноски и на какъв падеж следва да се плаща. Длъжникът може да погасява своя дълг като престира на взискателя съгласно уговореното в споразумението. Това ще означава, че по споразумението длъжникът изпълнява доброволно дължимото поведение[5]. Щом длъжникът може да изпълни доброволно по споразумението, то тогава изпълнителният процес става ненужен, защото той е даден на кредитора в случай на липса или отказ от доброволно изпълнение, т.е. когато има неизпълнение от страна на длъжника. Най-общо неизпълнението се приема като ненормално развитие на облигационното отношение. То е нежелан факт, защото не погасява облигационното отношение[6]. Казаното до тук води до извода, че когато между взискателя и длъжника бъде сключено споразумение за преструктуриране на дълга, при което длъжника започва да изпълнява съгласно уговореното, то е налице доброволно изпълнение и според мен, в духа на добросъвестните отношения, взискателят би следвало дори да прекрати изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК, защото вече не се нуждае от изпълнително дело. Но дори да не бъде прекратено на посоченото по-горе основание, изпълнителното производство следва да се прекрати поради перемпция, ако в двугодишен срок не бъде поискано извършване на изпълнителни действия.

Смятам, че изпълнителното производство следва да бъде прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, в случаите, когато между взискателя и длъжника е сключено споразумение за преструктуриране на дълга. На първо място в  т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС е дадено обяснение кои действия се смятат за изпълнителни, като тези действия следва да се вземат предвид при определяне на момента, в който започва да тече двугодишния преклузивен срок. Също така това са действията, които следва да се предприемат в рамките на този срок, за да не бъде прекратено изпълнителното производство. Споразумението между взискател и длъжник не попада сред визираните в тълкувателното решение действия. Плащането по такова споразумение също не попада сред тези изпълнителни действия. Налице е доброволно изпълнение на договорно задължение. Както вече бе казано изпълнителното производство е сурогат на доброволното изпълнение, което означава, че за да има нужда от изпълнително производство трябва да липсва доброволно изпълнение. Не могат да се споделят мотивите на част от съдебната практика, че при плащане директно на взискателя по сключено между страните споразумение не може да настъпи перемпция поради непредприемане на изпълнителни действия в продължение на две години, защото взискателят е нямал интерес от предприемането им. С изтичането на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК се предполага, че взискателят се е дезинтересирал от изпълнителното производство и затова то следва да се прекрати по силата на закона.

 Автор: Йордан Пангев - адвокат

[1]Сталев Ж. Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012, 990

[2]Николов Д., Иванов Д. Изпълнително производство по ГПК и ЗОЗ, Сиела, 2016, 70

[3]Павлова М Гражданско право обща част, Софи-Р, 2002, 650

[4]Сталев Ж. Българско гражданско процесуално право, Сиела, 2012, 837; Корнезов Л. Гражданско съдопроизводство, том втори, Софи-Р, 2010, 145

[5]Голева П. Облигационно право, Нова Звезда, 2015, 102

[6]Калайджиев А. Облигационно право обща част, Сиби, 2016, 333