Интервю на адв. Атанас Костов за реалностите в българската интелектуална собственост.

1.Адвокат Костов, бихте ли представили за читателите ни кантора “Костов и партньори” - това все пак е един от водещите юридически офиси в България в областта на защитата на интелектуална собственост?

С удоволствие. Кантората е създадена през 2004 година, като и до днес, близо 20 години по-късно се занимава единствено и само с интелектуална собственост. Винаги казвам, че кантората ни е малка, един вид бутикова. Тя например е създала и обучила няколко доктора по право, като през годините имахме много интересни дела -  спечелихме дело по опозиция срещу „Фейсбук“, които опонираха марка на български заявител, която съществува и днес. Наскоро решихме казуса за авторските права на Чудомир, като присъденото обезщетение бе рекордно за авторскоправните искове в България – 34 000лв., като миналия месец постигнахме нов рекорд в това отношение – обезщетение за нарушени авторски права за 68 000лв., като искът касаеше непозволено използване на аудио-визуално съдържание, заснето в България от австрийски продуценти. Това, с което най-много се гордея е, че сайтът на „Костов и партньори“ се превърна в една отворена, напълно безплатна онлайн библиотека за съдържание(статии, новини), което касае изцяло интелектуална собственост. Някой от материалите са прочетени над 50 000 пъти. Може би на това се дължи и факта, че през 2022г. бяхме номинирани и получихме награда за адвокатска кантора на годината в България. Към настоящия момент в кантората работят 5 души, от които 4 юристи и един технически сътрудник. Един от колегите ми, които се занимава изцяло с Интернет право и блокчейн технологии е френският колега, юрист - Мартен Гроан, който е завършил право в Сорбоната. Приятели сме от много години и накрая успях да го убедя да започне работа при нас, като той от 14 години живее и работи в България.

2.  Кои според Вас са най-съществените промени в системата на интелектуалната собственост, които следва да бъдат извършени в национален план? 

През последните години в българското законодателство бяха имплементирани няколко ключови директиви и регламента, които все още не могат да се осмислят от българския съд като правоприлагане. Какво имам предвид?

Както знаете Директива 2004/48/ЕО(т. нар. IPRED директива) беше въведена в българското право още през 2006г. И до този момент нейният чл.13, които е залегнал в общо 6-те деликтни специални иска в българската интелектуална собственост(по два в ЗАПСП, ЗПрД и ЗМГО) не се прилага правилно, като принципът на лицензионните възнагражения като база за евентуалното обезщетение е тотално неразбираем за българските съдии и те си правоприлагат по механизма на чл.45 от ЗЗД, което е пълен правен абсурд, водещ до недоказване на размера на иска, незаконосъобразно редуциране на неговия размер и в много от случаите до загуба на делото поради непознаване на този механизъм. Защо? Съдът на ЕС по преюдициално запитване по делото C-367/15, Stowarzyszenie “Oławska Telewizja Kablowa” v. Stowarzyszenie Filmow- ców Polskich казва, че лицензионното възнаграждение, което би получила увредената страна, следва да се умножи по две, а в някой случаи по три, за да се постигне принципа на генералната превенция в правото на интелектуалната собственост, т.е някой да бъде наказан с логичната гражданскоправна санкция, която да бъде достатъчно справедлива и да има възпиращ и възпитателен характер. 

Ще дам пример, за да бъда разбран. Ако е заведен деликтен иск по  чл.95а от ЗАПСП за 10000лв. имуществени вреди и вещо лице по делото е установило, че евентуалното лицензионно възнаграждение, което авторът би следвало да получи е 3000лв., българският съд не умножава тази сума по три(както казва че е правилно Съда на ЕС, за да се спази механизма на чл.13 от IPRED директивата), а дели на три, при което за отхвърлената част от иска присъжда разноски на загубилата страна – незаконосъобразен аргумент от чл.78, ал.3 ГПК.

Тук стигаме до следващия правен парадокс в българското право на интелектуална собственост, който българският съд налага като сюрреалистична незаконосъобразност. Оказва се, че спечелилата страна много често всъщност  губи делото, защото съдът присъжда на загубилият делото ответник такива разноски, които са съразмерни на отхвърлената част от иска, които в повечето случаи са по-високи от присъденото обезщетение, тъй като българския съд не прилага чл.13 от IPRED директивата. Освен това българският съд дори не е прочел чл.14 от същата тази Директива 2004/48/ЕО, който казва, че на загубилата страна не се дължат разноски и тя трябва да поеме адвокатските разноски и такси на увредената страна, т.е тази специална норма дерогира общото правило на чл.78, ал.3 от ГПК! Но кой да чете! Трудно е! Последният път, когато обяснявах това на съдиите в Апелативен съд София, те ми казаха, че „понеже съм завършил в чужбина“(аз по моя информация съм завършил Пловдивския университет), може би не познавам ГПК и затова толкова много им говоря за Директиви. Наложи се да обясня, че е крайно време българските съдии да приемат правото най-вече като наука и да го четат внимателно, тъй като Директива 2004/48/ЕО е факт в българското право от 2005 година и незнанието на този факт, а и неприлагането на нейните чл.13 и чл.14 правилно води до брутални правни абсурди в българското право от типа „да печелиш едно дело, но всъщност да го губиш“ и всичко това да е „законно“!

3.  Защо сте толкова остър в изказа си към българската съдебна система, обяснете?

Аз просто мечтая за обективност, уважение и правоприлагане на научно ниво, нищо повече. Отново ще дам пример. Преди години пишех статия за софтуерните патентни. Вие знаете, че първоначално те са били непатентоспособни, но един английски съдия обръща съдебната практика по темата не само в Англия, но в целия свят. Как се случва това?

Въпросният английски магистрат преди да започне кариерата си на съдия е бил експерт е Английското патентно ведомство и от там е познавал в детайл техническите особености на патентите като юридическа рамка и проблеми. В неговия състав като съдия се появява казус за леене на бронз в доменна пещ, които процес се наблюдава от компютър. Какво се случва? Бронзът се лее точно на 1000 градуса температура. Ако тази температура спадне, доменната пещ се пръсва и умират десетки работници в леарната. Осъзнавайки този факт, английският съдия решава, че след като софтуерът подсигурява техническата функция бронзът да се лее на точната температура, то патентът за този процес е патентоспособен, за разлика от дотогавашната практика, че „софтуерните изобретения нямат техническа функция“, съответно „не са патентоспособни“. Разказвам всичко това, защото ако това се бе случило в българския съд, съдията просто „щеше да спази закона, защото там така пише“ и софтуерното изобретение за леене на бронз, нямаше да промени цялата световна практика! Манталитет, справедливост, обективност, познания, фокус, детайл, визия за развитие на бизнес средата и обществото – това са няколкото „незначителни“ разлики между един български и един английски съдия, гледащ дела по интелектуална собственост.

Втори пример. Дама от Ню Йорк поръчва на български килимар принт върху килим на едно мече чрез негов електронен магазин в платформата Etsy. Българинът изработва килима и го изпраща в САЩ на дамата от Ню Йорк. Месец по-късно, в един хубав ден, въпросният българин се свързва с мен и казва: „адвокат Костов, затвориха ми магазина в Etsy заради нарушение на търговска марка. Искът към мен е 110 000 долара – за един килим.“

Проучих казуса. „Мечето“ се оказа една от най-известните търговски марки в САЩ. Написах становище по искане на клиента ми и го изпратих в съда в Ню Йорк онлайн. Съдът го прие и го обсъди, заедно с другите доказателства по делото, без да съм адвокат с правоспособност в САЩ. Но това не промени нещата. Клиентът ми беше нарушил марка, ползваща се с общоизвестност на територията на САЩ и искът от 110 000 долара за нарушаване на търговска марка беше уважен. Ще потретя – 110 000 долара за един килим. Може би вече подозирате, че ще кажа, че това тук в тази страна няма скоро да се случи, защото тя не държи тук да има иновативни бизнеси, нито да чете нещо, което е различно от „несъстоятелността“, въпреки, че най-иновативните, мутимилиардни бизнеси стоят зад едни домейни, за който ВКС се произнася, че „не били обект на търговска дейност“ (видиш ли ти) и заради това е „не можело да бъдат обект на търговски марки“! Това е решение от 21 век на българския Върховен касационен съд!

За да приключа с абсурдните примери от българското правоприлагане ще кажа, че от близо 7-8 години КЗК, АССО и ВАС дружно приемат „за вярно юридически“, че нелоялната конкуренция не е част от индустриалната собственост, като тази неистова по своите размери глупост, бе първоначално вкарана в употреба от „великите юрисконсулти“ на КЗК, като тя постфактум се превърна и в лайтмотив на АССО и ВАС по делата, които касаят чл.35, ал.1, ал.2 и ал.3 от ЗЗК, т.е имитация на дизайни, марки и домейни, очевидно всички обекти на индустриална собственост!

Аз от няколко години по всички тези дела обяснявам на КЗК, АССО и ВАС, че правото все още (по мое впечатление поне) е наука, а тази наука казва, че съществува Парижка конвенция за индустриална собственост. Тази конвенция е ратифицирана в България с Указ № 633 на Президиума на Народното събрание от 2.09.1965 г. - ДВ, бр. 75 от 24.09.1965 г. Обн., ДВ, бр. 75 от 24.09.1965г. Та научен факт от 1965г. насам е, че чл.10bis oт Парижка конвенция за индустриална собственост казва, че нелоялната конкуренция е част от индустриалната собственост, като разглежда детайлно всички нейни обекти, предмет на имитация, както това идентично е направено в хипотезата на чл.35, ал.1 и ал2 от ЗЗК, без хипотезата на ал.3, защото през 50-те години домейни все още е нямало. В този контекст намирам за научен факт казаното и се надявам в скоро време КЗК, АССО и ВАС да прочетат Парижката конвенция за индустриална собственост и да спрат да поставят нас, юристите, които гледаме на интелектуалната собственост като на наука, в неприятната ситуация, твърдейки, че „нелоялната конкуренция и индустриалната собственост нямат нищо общо“, като четем меко казано незаконосъобразни решения  по темата, които на всичкото отгоре продължават да се цитират с огромна гордост като „константна практика“ от „великите юрисконсулти“ на КЗК, по същите тези дела!

В заключение бих казал, че правната рамка в България в момента е абсолютно адекватна на европейската и международната, стига някой да я прочете и да вникне в нея професионално. Не мога да си кривя душата и да кажа, че има и такива магистрати, пред чиито професионализъм се прекланям. Наскоро една от съдийките в СГС постанови обезщетение по авторскоправен казус в размер на 60 000 лева, след като й предоставих коментираната по-горе практиката на Съда на ЕС и съответната госпожа магистрат правилно вникна в материята. Аз осъзнавам, че за българските съдии е невъзможно физически да познават всяка една област от правото детайлно, като може би в този контекст няма да е лошо да се превърне в практика на съда да се дават за информация материали от доктрината и съдебната практика, без това да се приема като „обучаване на съда“, а като негово подпомагане с цел набавяне на адекватна, детайлна информация. 

Крайно време е и да се измени ЗМГО и в него да бъде въведен текст, касаещ арбитрирането на спорове между търговски марки и домейни, като по мое мнение това следва да се извършва от най-престижния в България арбитражен съд – този към БТПП, като тези спорове да бъдат обжалвани повторно пред ВКС, по логиката на чл.47 от Закона за международния търговски арбитраж. Това надявам се ще доведе и до закриване на незаконния арбитраж към „Регистър.бг“ ЕООД, който от години нищожно „правораздава“ по темата и въпреки многократното произнасяне на ВКС, че това не е арбитраж и че неговите решения са със статут на правно нищо, тази странна структура все още „законно“ отнема домейни на български граждани и правни субекти, неизвестно на какво точно правно основание, като никоя институция в България не се е заела досега да санкционира въпросната фирма и да затвори този - меко казано незаконен, „арбитраж“!